очи от влажните й устни с цвят на праскова.
— Знам, че Североизточен Тексас е всъщност мина за черно злато и е разположен върху една от най- големите жили с лигнитни въглища в страната. — Тринити несъзнателно хапеше долната си устна. — Но освен че това ще пораздвижи местната икономика, надали откритият рудодобив си струва труда. Къде според теб е границата между използването и изхабяването на земята?
Чейс се обърна към нея и сложи ръка на облегалката на дивана, но така, че да не се докосва до нея. Той преметна крак връз крак и тя отново забеляза как сивият плат на панталоните му се опъна, прилепнал по бедрото му. Тя пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху разговора.
— Тексас е наричан „прозорец към света за енергийната промишленост“. Не е тайна, енергодобивът е един от главните проблеми в света днес. Макар Тексас да е основен източник на нефт и газ за нацията, предизвикателство на бъдещето е да се разработи заместител на намаляващите запаси на нефт и газ. Аз предричам, че долнокачествените въглища, които се намират тук, ще станат основен източник на горива за обществените предприятия в този щат през следващите десет години, освен хилядите работни места, които ще се създадат.
— Не казваш, че нефтът ни свършва, нали?
— Не. Ще минат десетилетия, преди това да стане, и аз се съмнявам дали някога ще изтече напълно, но междувременно трябва да разработим и други източници на енергия за този щат.
— Разумът ми приема всичко това, Чейс — Тринити поклати глава и разпери ръце в неосъзната молба, — но чувствата ми — не. Не мога да понеса мисълта за грозните черни дупки, които ще зейнат в тази красива земя, направени от гигантски машини, заради което в действителност създателите им трябва да се срамуват. Жал ми е за хората, които ще бъдат принудени да напуснат домовете си.
— Не си хаби съчувствието за земевладелците — отбеляза цинично Чейс. — Откупната цена ще бъде страшно висока. Ще могат да се пенсионират с парите за земята си, освен това няма да вземам от никого, който не желае да продава…
Тринити мълчаливо го наблюдаваше. Разбра, че имат различни възгледи за открития добив на въглища. Без съмнение Чейс бе интелигентен и далновиден индустриалец. Но нейната реакция идеше от сърцето, дължеше се на една трайна любов към земята и Чейс едва ли би я разбрал някога.
Тя се загледа в гладко избръснатото му лице. Сребристосивата му коса стигаше до отворената яка на черната копринена риза, мушната в прилепналите панталони. Силните мускулести ръце пореха въздуха в разгорещени обяснения, които тя не можеше да разбере.
Заслуша се в думите му, защото долови нотки на загриженост в гласа му.
— … първо ще се убедя, че всичко се прави според правилата. Въглищата могат да бъдат горени чисто, без сяра и земята ще се възстанови напълно. Ще бъдат създадени паркове, езера и гори и ще се прави повторно залесяване, така че ерозията ще бъде сведена до минимум. При добро ръководство, с помощта на времето и природата, областта може изцяло да се възстанови.
Като сбърчи вежди, Чейс изведнъж спря да говори и едва доловимо се усмихна, при което вниманието й се насочи към пълните му чувствени устни.
— Стига толкова по този въпрос. Да вървим да вечеряме.
Тринити се изправи и го последва в трапезарията. За нейно неудоволствие, той не й бе подал ръка. Голям еркерен прозорец, тежките завеси, на който бяха спуснати, осигуряваше вероятно чудесен изглед през деня. А сега единственото осветление се състоеше от свещите върху ореховата маса и бюфета. Приборите им бяха сервирани под прав ъгъл. Обстановката беше интимна.
Чейс учтиво й помогна да седне и сервира чинията й. В нея имаше по малко от всичко, оставено на бюфета. Чейс напълни и своята чиния по същия начин и без да говори, седна и посочи, че могат да започнат.
Желираното пилешко с ориз беше сервирано с гореща плодова салата и зелен фасул, залят с пилешки бульон и поръсен с начукани орехи. То направо се топеше в устата й, но стомахът на Тринити се бе свил от дългото мълчание на мъжа до нея.
Тя импулсивно попита:
— Ако това не е твой дом, то къде тогава е той?
— Имам къщи навсякъде из страната и няколко в чужди държави.
Тринити неохотно преглътна няколко хапки и продължи да побутва останалото в чинията си. Замисли се за Чейс. Той не издаваше абсолютно нищо за себе си. Да се опитваш да го опознаеш бе като да се опитваш да сглобиш случайни парчета от няколко различни мозайки.
— Имаш ли някакви роднини? — любопитно го наблюдаваше тя, докато той продължи видимо да се отдръпва от нея.
— Мисля, че би могло и така да се каже. Биологически имам майка, но тя никога не намираше време за мен, когато бях дете, а сега, когато съм зрял човек, я виждам много рядко — защото така съм решил. Тя живее в Ню Йорк. Баща ми е починал.
— Съжалявам. Това е ужасно — възкликна Тринити и си спомни колко бе отчаяна, когато нейният баща бе умрял.
— Не е необходимо. Той беше алкохолик. Единственото добро качество, което опрощаваше греховете му, беше, че получи в наследство много пари. — Чейс говореше безпристрастно, без ни най-малка проява на чувство. — Не дължа нищо на родителите си и това ми харесва. Всичко, което имам, съм постигнал сам. Единствената малка сума, която съм получил в живота си, ми бе завещана от баба ми по майчина линия.
Тринити си мислеше, че с идването й да вечеря в тази къща можеше да научи нещо повече за Чейс и донякъде бе успяла. Няколко подробности от личния му живот биха могли доста добре да обяснят защо Чейс Колфакс толкова странеше от света. А беше разбрала също, че макар да бе от хората, които биха разровили земята, той не би го направил безотговорно, защото беше загрижен за страната и нейните проблеми.
Но какво изпитваше той към нея? Тази вътрешна болка, която я измъчваше от момента, в който той я целуна за пръв път — нима беше само нейна? Би се заклела, че той я привличаше толкова силно, колкото и тя него.
И въпреки това той почти не я беше докоснал през цялата вечер, като показваше някакво необяснимо безразличие към нея.
Тринити не беше съвсем сигурна какво точно иска, но знаеше, че не беше храната, която се опитваше да преглъща. Ако изобщо беше гладна за нещо, то това беше Чейс. Не искаше дори да мисли какво означава това. Никога през живота си не бе изпитвала толкова остра нужда да бъде докосвана — и то от Чейс Колфакс.
Накрая тя престана да се прави, че яде, и като остави вилицата, поклати леко глава с думите:
— Чейс, какво има?
Той не отговори, а я попита трогнато:
— Свърши ли с яденето?
— Да. — Едва сега тя забеляза, че и той не беше ял кой знае колко.
— Хайде тогава! — намусено стана той. — Имам нужда от едно питие.
Заведе я към задната част на къщата, в една стая, доста по-различна. Тя изглеждаше малко по-уютна, може би защото в нея Чейс прекарваше по-голяма част от времето си. По пода бяха струпани купчини от книги и вестници. В единия ъгъл имаше телевизор с голям екран, а в средата — голям диван от подвижни секции, покрит с ръждивочервено кадифе. Отделните секции бяха разположени така, че да се образува огромно легло — едно идеално място за четене и гледане на телевизия.
Чейс дори не се поспря и не забеляза, че Тринити неочаквано се поколеба дали да седне. Всъщност не можеше да реши къде да седне и накрая се спря на една от секциите, която образуваше нещо като шезлонг.
Чейс бързо наля бренди и за двамата. Подаде чашата на Тринити, а своята обърна на една глътка, след което си наля отново. После наперено приближи дивана и се тръшна срещу Тринити. Започна напрегнато да я изучава с такъв пронизващ критичен поглед, че тя се обезпокои. Отвърна на погледа му, без да трепне. Мислеше си, че странното му настроение започва да става нелепо, но бе решила да разбере какво не бе наред.
Като отпи от брендито си, Чейс грубо й нареди:
