— Забрави го. Всичко свърши, Мелиса. Свикни с това.
Гласът му я накара да потръпне от студ. Знаеше, че ако можеше да види очите му, щеше отново да види леда, който така упорито се бе борила да разтопи.
Той се поспря, очевидно се заслуша, но накрая грубо продължи:
— Тази история между нас, ако изобщо е имало такава, свърши. Няма смисъл да протакаме. Сбогом, Мелиса.
Чейс затвори телефона и Тринити го усети да се отпуска малко. След това й се извини с хриплив глас:
— Съжалявам.
— Чейс… — прошепна Тринити, — не би ли могъл по-мило…
— За някои хора грубостта е най-подходящата любезност. Няма да ни безпокои отново — заяви напълно уверено той.
Ако с тези думи целеше да я успокои, той изобщо не постигна целта си. Тя се освободи от прегръдката му. Стана и започна да се облича. Вдигна роклята си от пода и здраво я завърза в талията.
Чейс я наблюдаваше смръщено от удобната си позиция на дивана, който идеално им бе послужил за спалня.
— Къде си мислиш, че отиваш?
— У дома — кратко отвърна тя и отметна голям кичур коса зад ухото си.
— Можеш да останеш тук. Каза ми, че Стефани ще спи у сестра ти.
— Това, че мога да остана, не означава, че няма да си тръгна — измърмори Тринити, като търсеше с очи обувката си по пода.
— Защо?
— Виж какво — Тринити въздъхна отегчено. — Просто приеми, че това е приключение за една нощ и остави нещата така. Съгласен ли си?
— Не, не съм, Тринити. — Чейс стана от леглото с бързо, но грациозно движение и се приближи към нея.
Тринити намери едната си обувка и се обърна да вземе другата. Тя упорито се опитваше да не поглежда към Чейс. Присъствието му бе примамливо изкушение, а не бе минало и много време, за да забрави какво огромно удоволствие й бе доставил, ако изобщо можеше да го забрави някога. Като се изправяше, тя чу стържещия от раздразнение глас на Чейс зад гърба си:
— Какво става, Тринити? Държиш се като ядосана девственица, от която току-що са се възползвали. А… — той провлече думите пренебрежително — ти съвсем не беше девствена.
— Не — съгласи се Тринити с горчивина в гласа и се обърна към него, като държеше обувките си в ръце, — не бях девствена. Но аз загубих девствеността си при един акт, продиктуван от любов, а изведнъж ми мина през ум, че в това, което току-що се случи между нас, любовта не беше замесена.
Тя не обясни, че отговорът, който бе чула да дава на Мелиса, я бе накарал да разбере, че не желае никакви флиртове с него. Отказваше да се постави на мястото на Мелиса някой ден. По-скоро би предпочела да каже довиждане сега, преди да се е обвързала още повече с този суров особняк.
— И така? — Чейс скръсти ръце на гърдите си, без да се опитва да прикрие голотата си. — Любовта толкова ли е важна за теб, че да се опитваш да отречеш това, което изпитваме.
— Да, любовта е важна за мен — потвърди Тринити с блеснали очи и разчорлена от ръцете на Чейс кестенява коса. — И не смятам да отричам, че между нас има нещо. Само глупак би се опитал да отрече. Но за мен трябва да съществува още нещо. Плътското желание без любов не е нещо повече от богохулство.
— Тогава, сладурче — язвително каза Чейс, — ако това, което се случи между нас, е богохулно желание, ще взема всичко, което мога. — Гласът му бе груб и студен и Тринити се извърна, треперейки от неочакваната обида.
— Грешиш, ако си мислиш, че само защото аз…
— Това е истината! — Той нарочно натърти на всяка дума. — Трябваше да я науча, преди да си мисля каквото и да е било за теб.
— Няма смисъл, Чейс — прошепна с треперещ глас Тринити. — Няма да бъда твоя любовница. Това, което се случи тази нощ, бе неизбежно, но то няма да се повтори.
Той грубо я извърна към себе си и покри устните й със своите. Тринити сграбчи раменете му, за да не падне, и не можа да удържи порива на тялото си, което се прилепи до неговото, сякаш оцеляването на света зависеше от това.
И въпреки това, когато той се отдръпна, като я държеше на една ръка разстояние от себе си и дишаше тежко. Тринити, пребледняла и разтреперана, събра сили и повтори внимателно:
— Чейс, аз трябва да се грижа за дъщеря си, да се оправям със стопанството си и да изкарвам прехраната си. Нямам време да се превръщам в следващото ти празно развлечение. А сега ще ме закараш ли у дома или трябва да вървя пеш?
Чейс нервно прокара пръсти през косата си и стовари юмрук върху телефона. Вдигна го рязко и злобно натисна две цифри.
— Докарайте линкълна — излая той на нещастника на другия край и тресна слушалката, след което се облече.
Големият бял линкълн се плъзгаше в нощта и сякаш изглаждаше неравностите на все още незавършения пряк път, който свързваше техните две ферми.
Тринити седеше, сгушена на предната седалка, напрегната и мълчалива, като се опитваше да не размишлява защо Чейс не я караше обратно с ламборгинито. Дали критиките й към другата кола бяха причината? Дали наистина го интересуваше нейното мнение? И какво значение имаше това за нея, дори да бе така?
Като спря пред къщата и загаси мотора, Чейс се пресегна към вратата й, за да й попречи да слезе веднага.
Той бе много близко до нея, дъхът му милваше на топли вълни лицето й и той нежно прошепна:
— Желая те, Тринити — Ан Уорънтън. Отново и отново. Сега… Аз сложих картите си на масата, сега е твой ред. Кажи ми! Какво е нужно да направя, за да те имам?
Тринити тъжно поклати глава.
— О, Чейс! Ние очевидно не говорим на един и същ език!
— Но телата ни го правят — заяви нежно Чейс и предизвикателно докосна с върховете на пръстите си леко подутите й устни.
Очите й обходиха скулестото му лице и потънаха в задушаващата синева на очите му. Опитваше се да прецени този мъж. Дори сега тялото й изпитваше нужда от неговото и тя знаеше, че само да бе произнесла думата, той щеше да обърне колата и да я отведе обратно в своя дом с максималната скорост, която линкълнът позволяваше.
Но не можеше да си го разреши. Чувствата й бяха твърде объркани — не беше сигурна какво изпитва към Чейс. Възможно ли бе да се е влюбила в него? Самата мисъл бе потресаваща.
Единственото, в което можеше да бъде сигурна, бе, че той не я обичаше. Само това би било достатъчно, за да я охлади. За жалост оказа се, че не е. Въпреки че все още го желаеше, тя отвори вратата и излезе.
А по-късно, сама в нощта в непорочното си легло, Тринити упорито се мъчеше да повярва, че е взела правилно решение.
Четвърта глава
Тринити не бе предполагала, че следващите няколко дни ще бъдат толкова богати на изненади — от една страна, забавни и интересни, от друга, неприятни и вбесяващи. Всичко започна от следобеда на следващия ден, когато пред къщата й спря камион за разнасяне на поръчки по домовете.
Страничният надпис на каросерията показваше, че камионът е собственост на цветарски магазин в близкия град. Тринити се бе приближила до вратата и с любопитство наблюдаваше един мъж на около
