Трета глава
Ламборгинито препускаше през сгъстяващата се тъмнина на вечерта и караше вятъра да свисти в издигнатия назад като крило калник. Тринити отново се чудеше на глупостта си да приеме поканата на Чейс. Когато дойде да я вземе същата вечер, той бе изненадващо сдържан и едва се докосваше до нея, докато й помагаше да се настани внимателно в колата. А сега, стиснал здраво скоростния лост, изглеждаше изцяло погълнат от шофирането.
И все пак Тринити знаеше, че токът, който течеше помежду им, не беше само плод на въображението й. Тя възприемаше с изострени сетива движението на мускулите на краката му при всяко сменяне на скоростите. Когато натискаше амбреажа с левия, а после педала на газта с десния крак, мускулите му се очертаваха под прилепналите панталони.
За да отвлече вниманието си от физическите достойнства на Чейс и за да види дали може да го изкара от неговата вглъбеност, Тринити през смях каза:
— Чувствам се по-скоро в управляем снаряд, отколкото в кола.
Ламборгинито бе широко и лягаше ниско над земята. То сякаш ядеше пътя, който безгрижно лъкатушеше през околността. Чейс бе решил да мине по обиколния път, тъй като прекият, през неговите земи, не беше довършен.
За нейно удовлетворение, думите й го накараха да обърне глава към нея. Гледаше я развеселен и ледът в очите му полека се стопяваше.
— От тона ти мога да предположа, че моето ламборгини не ти харесва, така ли?
— Ами… — Тринити се огледа. Макар колата да изглеждаше широка, облечените в черна кожа седалки бяха разположени доста близко една до друга. — Просто се чувствам… — тя търсеше точната дума — притеснена. А и ти не можеш да се похвалиш, че ти е удобно, защото главата ти опира в покрива и трябва да правиш най-невероятни упражнения само за да седнеш в тази… кола. — Тя едва успя да довърши мисълта си — краката му постоянно я разсейваха.
Чейс се обърна и я изгледа отново, а устните му се свиха язвително:
— Не обичаш никакви ограничения, нали?
Думите му й напомниха за изявленията й относно отглеждането на деца в града. Обаче погледът му се спря на бледозелената й рокля с прехвърляне отпред, която стоеше чудесно на гърдите й. Тя не носеше сутиен. Без да осъзнава какво прави, Тринити пое дълбоко въздух и гърдите й забележимо набъбнаха под плата.
Чейс с мъка откъсна очи от нея. Загледа се в шосето пред себе си и така силно стисна кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Продължи някак сковано:
— Май никога не съм се замислял за това. В действителност не съм я купил за удобство.
— А защо тогава? — любопитно попита Тринити, докато вземаха един завой с голяма скорост. Всичко, свързано с Чейс Колфакс, я интересуваше.
— За да стигам възможно най-бързо от точка А до точка Б — лаконично призна той.
Тринити поклати глава. Лъскавите кестеняви кичури погалиха голото й златистокафяво рамо и предизвикаха още един поглед на Чейс.
— Защо караш толкова бързо? Закъде бързаш? А може би от какво бягаш?
Студенината, която се появи в сините му очи, би могла да я смрази на място. Но тя пренебрегна предупредителните знаци и оживено продължи да излага доводите си:
— Не можеш дори да видиш къде отиваш. Виждаш само на късо разстояние пред себе си… а този заден калник сигурно пречи на видимостта.
— Виждам всичко необходимо, за да карам безопасно — уверено я успокои Чейс, но несъзнателно намали скоростта и я погледна. — Знаеш ли, Тринити — провлечено се пошегува той, — тази кола ми струваше може би повече от цената на твоята ферма.
— Сигурно — усмихна се тя. — Но виж какво си получил за парите си — само торба нитове и болтове.
Чейс избухна в смях:
— Дано италианците не чуят как богохулстваш за тяхното ламборгини.
Спряха пред ограда от ковано желязо и той натисна клаксона.
Висок едър мъж се появи на входа на портиерската къщичка, явно в процес на ремонтиране. Той бързо отключи портала, отвори вратата и свойски им махна, като минаваха край него.
Чейс ускори нагоре по чакълестата алея. Тринити ахна от изумление. Пред очите й се издигаше масивна двуетажна южняшка къща. Построена бе от камък и стъкло на върха на зелен хълм, с голяма веранда от трите си страни.
Тринити никога не бе идвала тук преди, макар да познаваше семейство Кариес. Те бяха възрастна двойка и понеже нямаха деца, нямаше повод да си разменят визити.
Чейс спря колата, излезе от нея и я заобиколи, за да отвори вратата на Тринити. Той й предложи кавалерски ръката си, но незабавно я пусна, щом тя се изправи до него.
Тринити сбърчи чело озадачена. Тъкмо си мислеше, че е пробила леда, и той пак се затвори в себе си. Сякаш нарочно се стараеше да не я докосва. Странно!
Влязоха в голямата къща. Облицованото с полирано дъбово дърво антре беше голо. Само едно голямо стълбище се извиваше величествено нагоре към втория етаж. Всекидневната се оказа с добри пропорции, но оскъдно обзаведена със скъпи мебели, наредени предимно около празната камина.
Тринити потръпна от усещането за хлад и се затормози да измисли нещо по-подходящо.
— Това е много…
— Спести си комплиментите — отряза я Чейс. — Зная, че е ужасно, но ми върши работа. Във всеки случай къщата има само временно предназначение.
— Но тя е толкова красива — противопостави се Тринити и се завъртя с протегнати ръце, при което клошът на роклята й с тънки презрамки се усука около краката — и може да се превърне в чудесен дом.
— Не се нуждая от дом. Трябва ми само място, където да спя и да се преобличам, докато съм тук.
Студената му реплика й причини неочаквана болка и тя замълча изненадана.
В този миг се появи друг мъж, със същото телосложение и любезен вид като онзи на портала, само че по-възрастен и с настроение в очите.
— Това е Магнус — обясни Чейс на Тринити, която се усмихна очарователно на мъжа. — Той е отдавна с мен и е мой главен прислужник. Магнус — Чейс не сваляше очи от Тринити, — това е госпожица Уорънтън. Трябва да й даваш всичко, за което тя те моли, и по всяко време. Разбираш ли ме?
— Да, господине. — Магнус прие тази смущаваща заповед далеч по-невъзмутимо от самата Тринити. Тя се обърна изненадано и изгледа непроницаемото лице на Чейс.
— Това е всичко за тази вечер. — Чейс приключи рязко разговора с Магнус. — Остави вечерята на бюфета, аз ще я сервирам. Можеш да си вървиш.
Чейс отиде до отсрещната стена и отвори вратичката с дърворезба, зад която се появи огледално барче. Без да я пита, той наля на Тринити сухо шери и се върна до нея, като внимаваше да не я докосне, докато подава малката кристална чашка.
Тринити не можеше да разбере настроението му. Тя отиде до близкия прозорец и се загледа навън в зелената, простираща се до хоризонта равнина, която тънеше сега в сянката на падащата нощ. Престъпно лишена от реколта и добитък, според Тринити тя бе напълно похабена.
Тя въздъхна и се обърна. Чейс се бе облегнал на дивана и я наблюдаваше. Едва доловимо напрежение протичаше като ток между двамата по някаква невидима нишка.
Като се опитваше да намери тема за разговор, за да наруши напрегнатото мълчание, Тринити каза:
— Лари ми каза, че смяташ да строиш завод за газификация на каменни въглища.
— Ти наистина не знаеше, така ли? — меко попита той, а хладният му поглед се плъзгаше по тялото й, като се поспираше на женствените й форми.
— Н-не. — Тринити облиза устните си и отиде да седне до него. Може би близостта й щеше да го накара да омекне малко.
— Може би трябва да те попитам какво смяташ за това? — предпазливо я попита той, без да откъсва
