заритото у нея спокойствие. Освен това тя си помисли, че това е преходна неприятност, особено след като знаеше какво я очаква в края на пътуването й. В крайна сметка никога не бе обичала портретите; витата стълба вероятно нямаше да й върши кой знае каква работа; а тя никога не бе одобрявала склонността на предците си към лов на едър дивеч. Наблюдава внимателно товаренето на онова, което бе останало, след което зае мястото си на кораба.
Когато фериботът най-сетне отпътува, тя не погледна нито веднъж назад към островния рай, който напускаше завинаги. Водеше политика на отричане от поглеждането назад. Вместо това се загледа пред себе си, в морето, към школата на акробатичните делфини, стотици силни екземпляри, които танцуваха в блестящите води, и към огромния октопод, който един ученик с мъка измъкна върху палубата с въдицата си.
На сушата отпътуването й беше посрещнато от мнозина с облекчение. Сутрешните събития потвърдиха репутацията й на кутсуз, а семействата на Васко и Ди Порцио преодоляха мъката си и сметнаха за предвидливо да предложат на техните приятели малко вино и няколко бадемови кейка в чест на нейното отпътуване.
През двата дни и нощи на пътуването Фернанда Пондероза отказа да почива, но също така не напусна наблюдателния пункт на носа на ферибота. Стоеше там като украшение, обгърната в черна пелерина на мореплавател, която се развяваше зад нея от вятъра. На останалите пасажери, повечето от които бяха търговски пътници с куфари, пълни с гумени ръкавици, украшения за коса или хирургични протези, тя изглеждаше като зловещо видение.
„Призрак ли е?“, попитаха те Борели, стюарда в бара, който увеличаваше продажбите си със смразяващи кръвта лъжи за Фернанда Пондероза, защото това караше клиентите да поглъщат обилни количества бутилиран кураж, за да могат да се върнат в каютите си. Всъщност Фернанда Пондероза нямаше вина за нищо по-зловещо от желанието фериботът да продължава напред и напразно се опитваше да разбере причината за тъгата в сърцето си.
Най-сетне „Санта Луиджия“ пристигна в пристанището, както и Фернанда Пондероза, маймуната, семейството костенурки и вещите й, които останаха небрежно завързани една за друга на друг док, този на сушата, далече от дома й. Те представляваха запокитена малка купчина и придобиха още по-печален вид, когато небето се отвори и те се озоваха потънали в локва вода, която им придаде живописната форма на фонтан. Костенурките не се притесняваха от водата, но на маймуната не й беше приятно и се почувства длъжна да се изчисти с носната кърпа, която току-що бе изсъхнала.
Всичко това ми е известно, тъй като по странно съвпадение братовчедка ми Мария Грация също бе пътувала със „Санта Луиджия“ и
Първа част
СЕИТБА
Първа глава
Човекът, който бе виновен за цялото това объркване, беше нашият Аркадио Карнабучи, собственикът на маслинови плантации. Съсипан от отказа на всички жени в околността, които бе ухажвал, и изтощен от разстройващата го самота, той изпадаше във все по-голямо отчаяние. Точно в момента, в който това се случваше, на вратата се почука и той бе привлечен от отривистото потропване на минаващия разносвач. След секунди беше купил за много пари шепа семена, които циганката му гарантира, че ще му донесат любов.
Търговката радостно прибра парите и изчезна, преди собственикът на маслинови градини да е размислил. Аркадио Карнабучи беше доволен от покупката си и нямаше търпение да промени живота си. Никой не можеше да предвиди как ще се развият събитията, но аз ще удостоверя на тези страници всичко случило се, тъй като самата аз бях съвсем лично свързана с преживяванията.
Да, откликвайки на непреодолимия порив на природата, Аркадио Карнабучи пося семената на любовта в ранна пролет, когато късите дни на мимолетния февруари бързаха към март, а земята се съживяваше. Мъглата се стелеше в покрайнините на хълмовете като тюл, а по равнините вече се виждаха дребни фигури, облечени дебело заради студа, да сеят там, където снегът се бе стопил.
Аркадио Карнабучи прекара деня на една стълба, подрязвайки маслиновите дървета, за които семейството му се грижеше от хиляда години. Умът му обаче бе далече от маслините. Той бе зает единствено от мисълта за любов.
В режещия леден въздух, на който дъхът му се виждаше, той усети напрежението, опънато като клонка, която се пречупва под ножа му. За една нощ бадемовите дървета се обсипаха с цветове. За да не изостанат, ги последваха черешовите дървета; същото сториха сливите, кестените и наровете. Лепкавите пъпки на върбите изпускаха къдрави реси, а на моравите експлодираха цветовете на пролетните цветя: момини сълзи, дребни нарциси, синчец, минзухари и ириси образуваха килим с главозамайващи цветове. Див аспарагус и билки със сладостно ухание ароматизираха възродения въздух, а високо в планините цъфтяха рододендрони.
Аркадио Карнабучи усещаше енергията на земята през подметките на стабилните си ботуши. Тази възбуда кипеше в кръвта му и го караше да танцува въпреки нежеланието му.
— Виж, танцувам, — крещеше той неизвестно към кого, още по-удивен, защото до този момент в живота си не бе танцувал никога. И се разсмя.
— Танцувам.
И го правеше. Първо бавно, но когато увереността му нарасна, той се хвърли в ритъма на танца. Ръцете му се сливаха; краката му, обикновено тежки като олово, изгубиха теглото си. Подскачаха по твърдата земя и се издигаха във въздуха. Той се спускаше и се завърташе внезапно като лястовица. Въртеше ханша си. Мяташе главата си.
Онези, които го видяха, вдигаха яките на връхните си дрехи и разглеждаха ръкавиците си, за да прикрият неудобството си. Аркадио Карнабучи, който винаги бе изглеждал странен, ставаше още по- странен. Същия ден Кончета Крочета, районната медицинска сестра, получи няколко отделни съобщения, които призоваваха Аркадио Карнабучи да бъде въдворен в manicomio1 в Касция в името на спокойствието на целия район. Но когато ние преминахме край маслиновата горичка, за да видим гротескния танц на Аркадио Карнабучи, не видяхме нищо повече от повишено настроение, дължащо се на идващата пролет. Крочета се усмихна снизходително и леко ме побутна с пети, за да ме насърчи. Тя никога не се бе държала грубо към нежните ми бутове и ние се отправихме към дома.
Импулсът, който развесели Аркадио Карнабучи, не се отнасяше само до него и до растенията. Не. Усещаха го и животните. Паяците жадуваха за любов в блестящите си мрежи и предяха сонети с недълговечна и непоносима красота, обсипана със сълзите на росата. В тъмни ъгли скорпионите тракаха своите кастанети в знак на ухажване, после се извиваха по двойки в изоставени обувки, плътно прилепнали като буболечки. Мишките под дъските се суетяха да събират пашкули от скрит памук, скъсана хартия и пухчета и правеха от тях уютни местенца, в които после отглеждаха бебетата си, родени с големината на грахово зърно. Срамежливите тритони във водосточните тръби пееха с гърлените си гласове. Жабите и поповите лъжички се присъединяваха към тях и не след дълго хор от вълшебно крякане изпълваше въздуха. Музиката, която те създаваха, беше толкова хубава, че караше онези, които са я чули, да плачат и да копнеят за живота на земноводно, за да могат да разгадаят тайната на песента. Вече с блеснали очи, косовете бързо правеха гнезда под лъстивите погледи на кукувиците, които разпространяваха новините за онези, които още не го знаеха: пролетта бе дошла. Дълбоко в дъбовите гори глиганът грухтеше серенадата си, а през това време в сви-нарника местните му братовчеди се ухажваха. Елените палуваха, зайците се преследваха. Високо в планината вълкът виеше, а срамежливите кафяви мечки се прегръщаха в хралупите си.
Аркадио Карнабучи не можеше да устои и да не стане жертва на розовата светлина, която се разпръскваше в околността, а слабините му напираха с мъчително очакване, което неговия самотен живот не би могъл да изпълни. Ала той вярваше в любовните си семена и в тази плодоносна обстановка надеждите, които те му даваха, сигурно щяха да се осъществят.
И той ги пося точно тогава. Избра момента грижливо. На бледата слънчева светлина, хилава, но благоразположена. Под стъкло. За да ги пази топли. Те приличаха по-скоро на бобови зърна, отколкото на
