семена. Приятно закръглени и бледорозови на цвят. Малки сърповидни луни. Той можеше да почувства звъна им в ушите си; като мексиканския боб те притежанаха същата енергия, както всичко друго около тях. Той ги подържа известно време в дланта си, сближаваше се с тях, разглеждаше ги под полукръглите си стъкла на очилата, зад които очите му изглеждаха огромни, а всяка пора и косьмче се уголемяваха хиляда пъти. Дори семената усещаха силата на неговата надежда и смелите малки същества бяха твърдо решени да не го разочароват.
Пъхна ги под земята, сякаш пъхаше любовницата си в леглото. Те бяха натежали от толкова много надежди и мечти, тънки струйки, драскулки красота и изпълнени с копнеж къдрави вълнички на възбудата. Бавните му движения бяха симфония. В ръцете му, месести лопати на земеделец, бобовите зърна знаеха, че се намират на сигурно място. Възглавничките на пръстите му, широки, но нежни, ги притискаха и те заспаха във внезапно настъпилата тъмнина и торфена топлина.
После, както косовете в ниските дървета, както мишките под покривите, Аркадио Карнабучи започна да обзавежда гнездото си. Ергенският му дом не можеше да се похвали с кой знае какви удобства. Петната по стените му крещяха. Избелелите на слънце пердета го притесняваха. Той се зае да чисти. Измете купища прах с метлата, която също стана много прашна. Уплаши мишките, когато достигна до отдавна забравени ъгълчета, които бяха престанали да му принадлежат.
След много години той накрая отстъпи и пусна в къщата Федра Брини да обере паяжините, които й бяха необходими, за да изплете своите платна. В тази отдалечена от сушата местност тя бе единственият майстор на платна, които бяха изпращани чак на адриатическия бряг, където бяха високо ценени от рибарите заради фината изработка и трайността си. Тя редовно обираше паяжините на всички къщи наоколо, а паяжините на Аркадио Карнабучи, които не бяха пипани много дълго време, бяха великолепни, сякаш излизаха от приказка.
Федра Брини беше обзета от възторг, паяците — не толкова. Наследството на поколения бе изгубено в няколко ловки замаха на нейната кука за почистване. Фолклорът, легендите, фамилното дърво, изписано със засукани калиграфски почерци, големи литературни произведения, любовни истории, поезия, загадки, детективски романи, дори рецепти и кръстословици, а за да се добави към обидата и нараняване, един от младите паяци загуби крак при атаките на Федра, за което на Аркадио Карнабучи не му бе простено никога. Всичко бе пометено и отнесено в малка ленена торба на гърба на разрушителката. Денят бе отвратителен.
Федра Брини бе изпълнена с толкова много радост, като препълнена кана, че не можеше повече да я задържи. Такива разкошни паяжини, говореше тя на хората. Не са били докосвани от смъртта на Присила Карнабучи, майката на Аркадио, преди двайсет и две години. Ала защо Аркадио Карнабучи, който се съпротивляваше на молбите й толкова дълго време, накрая се бе предал? Никой не можеше да каже със сигурност. Очевидно маслинопроизводителят имаше нещо наум и Федра, която блаженстваше под топлите лъчи на вниманието на съседите си, направи каквото зависеше от нея, за да запали пламъците на тяхното любопитство.
Разпалвайки тези пламъци още повече, същият този собственик на маслинови плантации се появи една сутрин в магазина за платове на „Виа Коломбо“ и попита за чаршафи. Каква би могла да е причината Аркадио Карнабучи да поиска ново спално бельо? Веждите на Амелберга Фидоти, продавачката с кисела физиономия, веднага придобиха формата на въпросителна. Скоро новината се предаваше от уста на уста в града. Едва ли бе възможно. Или порядъчно. В края на краищата той беше ерген, и то с дълъг стаж.
Когато се прибра вкъщи, той пробва чаршафите на леглото. Просто за да види как стоят. Не за да ги използва, разбира се. Те бяха изключително великолепни. Шокиращо великолепни. Твърди и свежи като току-що паднал сняг. Ала той бе разтревожен. Не искаше да изглежда така, сякаш се бе старал много. В интерес на истината изобщо не искаше да създава впечатлението, че се бе старал. Ами ако сьздадеше впечатлението, че е пресметнал всичко? Или че е прекалено самоуверен? Че е планирал момента, вместо да остави събитията да се развиват от само себе си? Въпреки това износените му сивеещи чаршафи бяха позор. Мъчително той сгъна новото спално бельо по гънките, все едно бяха географски карти, и ги напъха обратно в скърцащата целофанова опаковка, която беше прекрасна сама за себе си. После ги затвори в чекмеджето. Следващия път, когато ще ги извади, ще бъде заради нея. И той поруменя силно и така се изчерви, че заприлича на юноша.
Аркадио Карнабучи никога и за секунда не се беше съмнявал, че истинската му любов ще дойде. Знаеше го със сигурност. С такава сигурност, с каквато маслините се появяваха на дърветата му. Той можеше да разкопава около корените, за да им осигури въздух, да ги подхранва с торове, да ги обрязва, всичко това — на определените дни от неговите предци във великия „Алманах на Карнабучи“, ала знаеше, че каквото и да направи, маслини щеше да има. Маслини щеше да има и дълго след като той самият се превърнеше в тор за тях. Със същата сигурност знаеше, че тя ще дойде.
Аркадио Карнабучи проверяваше стотици пъти на ден как се развиват семената му. Той почти изнесе почвата в табла, докато я разглеждаше. О, колко желаеше да види как зачатъкът на зеления кълн щръква над земята! Сутрин, дори преди да е изпразнил мехура си, той бързаше към перваза на прозореца, като в същото време оправяше дръжките на очилата зад ушите си и разглеждаше почвата, все едно промиваше златоносен пясък.
Накрая на славната Цветница, ден, който завинаги се запечата в съзнанието му, три горди малки издатини го очакваха като изпълнени със самодоволство ученици, които са отговорили правилно на всеки въпрос на тест по правопис. Ах, как подскочи сърцето му, когато ги зърна. Разгледа ги от толкова близо, че скоро познаваше и най-малките на всеки отделен екземпляр. На молбите му бе отговорено. Трябваше да бъде знак, именно на този ден, че Всевишният е с него.
По-късно същия ден, когато зае обичайното си място в черквата, обсипана с палмови клонки, той не пощади благодарностите си за това малко чудо. И тогава, както и сега, бях пълен агностик и затова, разбира се, никога не ходех на черква, но ясно си спомням как минах оттам онази сутрин и чух всичко. Да, неговият възхитителен баритон ехтеше с пълната сила на страстта му, набъбваше в огромен мехур в главния кораб на черквата, който едва не вдигна покрива във въздуха. Той надпяваше органа и колкото повече главният органист Сперанца Пати се мъчеше да свири и да го заглуши, толкова по-ненадминат ставаше Аркадио.
Следвайки примера на Сперанца Пати, хористите издуваха дробовете си и пъчеха гърди и бузи, оглеждайки всичко, като пращящите от здраве херувими, които красяха фреските над главите им. Те пееха до изнемога, а гласовете им се смесваха в една великолепна евангелистка супа. Тереза Марта, сляпата тькачка на килими, пееше толкова пламенно, чо ако имаше Господ на небето, тя по право щеше да си върне зрението. Федра Брини също даваше всичко от себе си, дотам, че започна да диша учестено и трябваше да бъде изведена навън, за да диша в хартиен плик; нали за нея седмицата също бе изпълнена с емоции. Малко Беато отривисто изговаряше фразите, сякаш животът му зависеше от това, което до известна степен бе така. Това изумително усилие според мнозина бе причината за емболията, която получи по-късно същия ден и поради това приемната на Беато заприлича на военна зона. Всеки, до последния хорист, се почувства главозамаян, зашеметен, останал без дъх и със зачервено лице от величествения финал, който разтърси малката черква и с лекота би могьл да предизвика земетресение, а Аркадмо Карнабучи дори не се изпоти и гласът му се издигаше над вокалите на петдесет обучени хористи.
Падре Арканджело бе възхитен от силата на усърдието на Аркадио Карнабучи в свещените тайнства, ала другите поклонници си разменяха погледи, с които казваха, че маслинопроизводителят отново е започнал с номерата си. Онези, които имаха лошия късмет да се паднат на една пейка с него, се отдалечиха, притеснени за тъпанчетата си, а след това на Кончета Крочета бяха съобщени рекорден брой случаи на звън в ушите, за който всички обвиняваха Аркадио Карнабучи.
Втора глава
През следващите дни скъпоценните кълнове израснаха и приведоха шии, а главите си надигнаха над земята, протягайки се към слънцето, което изливаше обилна светлина през прозорците. Цялата работа в маслиновата горичка бе прекъсната, тъй като Аркадио Карнабучи се посвети на наблюдаването на израстването на кълновете му, а докато ги наблюдаваше, той им говореше насърчителни думи, нежни фрази, поетични строфи, галеше ги с езика на любовта.
Отдавна починалият баща на Аркадио Карнабучи — Ремо — погледна с недоволство на
