безотговорността на сина си към горичката и му се яви в сън, в който го подтикваше да се върне към работата си, защото маслиновите дървета са по-важни от хората, родили се, за да им служат. Скоро обаче в съня влезе и Присила, майката на Аркадио, която припомни на съпруга си, че Аркадио е останал ерген по- дълго, отколкото би го направил всеки друг Карнабучи, оставен да се грижи за горичката или да прави каквото и да било друго. Родителският спор бушуваше над главата на Аркадио и той изпита носталгия към дните от младостта си, когато те бяха всички заедно в живота, едно щастливо семейство.
Когато започнаха да се замерват с чинии и да си крещят по име, Аркадио реши да ги остави и дръпна завивката, за да запуши ушите си, после ги замени със сън, в който изпълняваше серенада на любимата си. Тя стоеше в здрача на балкона, а той — във вълшебната градина под нея, обгърнат от кадифения мрак. Неговото изпълнение на E lucevan le stele2 беше най-прекрасното, което някога бе правил, и бе акомпанирано от оркестъра на жабешката песен и кантатата на малките срамежливи нощни създания.
На следващата сутрин Аркадио Карнабучи с лека изненада установи, че в кухнята му цари пълен хаос: навсякъде бяха пръснати счупени чинии, жълтъци се бяха стекли по стените, буркани с консерви бяха натрошени, столовете бяха обърнати. Обстановката издаваше и че е имало борба на пода.
Той се разтревожи най-много за сигурността на семената си и изпита огромно облекчение, когато ги откри недокоснати. Ако не друго, те бяха дори още по-буйни и зелени в сравнение с предишната нощ.
През Страстната седмица кълновете толкова пораснаха, че изглеждаше направо невероятно. Растяха направо пред очите му. Ако обърнеше гръб за момент, можеше да усети разликата. Ако отидеше в града, за да свърши някои задачи, при завръщането си той виждаше новоизрасли сантиметри от стъблото или ново малко листенце, което развива нежния си зелен флаг.
Аркадио Карнабучи беше толкова развълнуван, че бе готов да експлодира. В интерес на истината, той беше бомба със закъснител, която чакаше да й дойде времето. Не беше в състояние да се съсредоточи върху каквото и да било. На веждите му непрекъснато имаше пот. Продължаваше да прави глупави неща, да губи вещите си, да ги слага не на място. Прекарваше часове в търсене на чорапите си, после ги намираше в хладилника; каната с прясно мляко, напъхана в джоба му, се заквасваше на кисело мляко. Вкусовите му рецептори не функционираха нормално. Ядеше парче сирене, а в следващия момент откриваше, че е масло. Черният дроб, който си изпържи за вечеря, се оказа стар пантоф.
Точно тогава се появиха сънищата му. Аркадио Карнабучи започна да вижда Фернанда насън. Най- сладкото малко ухо се появяваше посред съня, който беше за нещо съвсем различно. Или идеалният нос. Точно онзи нос, който той мечтаеше тя да има. Малък, правилен, тесен. Лунички. Миниатюрни лунички, равномерно разпръснати по блестящата й кожа. Очи зелени, наситено зелени, не бледи, а искрящи като езеро, в което се отразяват слънчеви лъчи. Най-много в сънищата го разсейваше косата й, която виждаше дори когато съзнаваше, че е буден. Сплетена на плитка, с цвета на залез в пшенично поле. Изглеждаше толкова близка, реална, че той почти можеше да се протегне и да я докосне. Знаеше какво ще почувства, когато я докосне. Мека като кълбо копринена прежда, стоплено от слънцето. Понякога я виждаше разпиляна на възглавницата като езеро разтопено злато. Усещаше аромата й като поляна през лятото, когато тревата и дивите цветя бяха избуяли, а бризът разнасяше мириса им. Ала когато се протегна към нея, всичко изчезна.
Колкото повече израстваха растенията, толкова по-ясно се оформяше образът на Фернанда. Аркадио Карнабучи знаеше името й от самото начало. То не бе изненада. Сякаш винаги го бе знаел: Фернанда. Познаваше го отнякъде от далечното минало, което бяха споделяли, много отдавна и далеч оттук. Това подсилваше усещането му за неизбежност. Събирането им след толкова много време бе тяхна съдба.
Повтаряше името й отново и отново като мантра: Фернанда, Фернанда. Понякога, когато се чувстваше малко замаян, след като бе прекалил с виното, или друг път, дори да не бе пил вино, просто когато се чувстваше весел и невъздържан, той съчетаваше името й със своето: „Фернанда Карнабучи. Синьора Фернанда Карнабучи.“ Колко добре звучеше. И колко вярно. Така естествено. Той не искаше да изкушава съдбата, като го споменава пред някой друг, но го носеше в сърцето си като талисман.
Известни му бяха всички интимни неща, свързани с нея. Познаваше извивката на бедрата й толкова добре, че можеше да я нарисува с молив, без ръката му да трепне. В свободното време проследяваше несъзнателно наум тази извивка. Обожаваше бледосинята мрежа на вените от вътрешната страна на ръцете й, нежното място, което, когато той нежно го галеше по цялата му дължина с шепота на върха на пръстите, щеше да я превърне в безкрайна редица от дипли и да я накара да мърка и да се извива като котка. Кожата й винаги бе студена при докосване, студена и гладка като мрамор. Близо до мястото, където бузите й се губеха в косата, те бяха покрити с пухкаво окосмяване, което бе изключително нежно, за да бъде наречено окосмяване, така изящно като румения мъх на узряла праскова и гледката му го караше да иска да заплаче. Дългите й слаби стъпала — той обичаше всяка малка костица от тях. Обичаше и онази част от нея, която тя самата най-малко познаваше — гьрба. Двете малки вдлъбнатини от двете страни на гръбначния й стълб, луничките, осеяли раменете, възхитителния гръбнак, който изпъкваше, когато се навеждаше. Сочните й гърди спираха дъха му всеки път, когато се сетеше за тях, изпълнен с вина, защото знаеше, че не бива да ги гледа. Идеално, това беше.
След нощ на неспокойни сънища краката й се вплитаха в неговите, лепкавият, наситен парфюм на топлите солени тела, който се разнасяше с всяко надигане и спускане на завивката, въздухът около тях бе студен, кичури от косата й падаха върху лицето му, влизаха в устата му, а ръката му бе възглавница за шията й. Нейното почти недоловимо дишане, единственият звук на света, го караше да задържа дъха си, за да не я събуди и обезпокои. Устата й, леко разтворена в съня, подръпваше тетива, която стигаше право и надълбоко в слабините му и ги караше да тръпнат от удоволствие.
Да, на сутринта, след като бе сънувал този сън, сутринта на Великден, Аркадио Карнабучи, който неохотно напусна застиналата, наситена, изгарящо знойна красота на нощта и душния прах на съня, беше върнат към реалността и шокиран откри миниатюрни плодове, увиснали на нежните филизи под листата на неговите млади растения. Беше невероятно. Предишната вечер нямаше никакви признаци, че ще се появят. Но те бяха там. Три. Троица.
Не приличаха на никой плод, който той познаваше. Бяха във формата на патладжани, само че малки, толкова малки и сладки, кремави на цвят и изпъстрени неравномерно, но очарователно с кафяво, както окраската на фризийска крава. И буквално, докато ги наблюдаваше, плодовете набъбваха. Малките им коремчета се закръгляха и ставаха гладки. Не можеше да се удържи да не ги докосне нежно с възглавничката на пръста, толкова леко като тревичка, привела се от бриза. Почти беше сигурен, че откъм погалените плодове се чува кикот.
Нямаше търпение общинската библиотека да отвори след Страстната седмица, защото искаше да научи всичко за любовните семена (търговката беше загадъчно неясна, когато я попита за отглеждането, но даде щедри обещания за семената и се закле, че Аркадио Карнабучи няма да се разочарова). Първата сутрин, когато библиотеката трябваше да отвори, той се мотаеше на стълбите, когато Сперанца Пати, църковната органистка, която беше и градска библиотекарка, дойде на работа. Тя не му обърна внимание с надеждата, че той пак ще се измъкне, но Аркадио Карнабучи беше упорит човек. Въпреки че тя се опита да затръшне тежката врата под носа му, той я последва вътре и прекара няколко часа в търсене по лавиците в секцията за агрономство и градинарство.
През цялото време с известно притеснение Сперанца Пати се опитваше да изпълнява задълженията си, докато държеше треперещия си пръст на паникбутона. Какво, за Бога, можеше да иска Аркадио Карнабучи от общинската библиотека? Той дори не беше абонат. Тя потръпна при мисълта, че двамата са сами в зданието. Кой знае на какво беше способен? Всичко можеше да се случи. Без изобщо да усеща присъствието й, Аркадио Карнабучи беше заровил глава в стария том на Лучентини „Екзотични плодове“. Той не можеше да чете бързо и старателно проучваше всяка страница, като търсеше нещо, което да прилича на собствените му скъпоценни плодове, но когато стигна до края, не беше намерил нищо, което и най-малко да прилича на тях.
Точно толкова старателно той разгледа всички други книги в секцията: трактати за бобовите култури, енциклопедии за растенията, кратки ръководства, дайджести, речници, указатели, наръчници. Никъде не видя нищо за своето растение. То беше уникално: неизвестно за ботаниците и и земеделците. Това потвърди собствените му подозрения: те бяха чудодейни, единствено негови. Лекото чувство на разочарование от безплодното му търсене отстъпи на прикритото задоволство от неповторимостта на
