тъга. Силвана бе отнесла враждата помежду им в гроба.
Щом се почувства на себе си, Фернанда Пондероза тръгна към гробището в търсене на някакво помирение. Беше време нещата да се поправят. Остави багажа си в двора, където се оформи стая без стени или таван, която подканваше минувача да се изтегне на дивана, да почете книга, да си сипе питие от хладилника.
Въпреки че мястото й бе непознато, тя знаеше къде да отиде, без да пита. Заобикалящите хълмове и планини не я учудваха. Сякаш бе дошла отново на посещение в местността, след като бе отсъствала много години.
Докато вървеше в сумрака, тялото й натежа. Как бе възможно предчувствието за смъртта на Силвана да й убегне толкова дълго? Тя, която се гордееше с шестото си чувство. Размисли се върху събитията от последните шест месеца. Припомни си сънищата, разрови мислите си. Имаше ли и най-малък намек за това изобщо? Претърсваше умореното си съзнание, но то бе празно. Не можеше да даде обяснение.
Без съзнателно решение от нейна страна краката й я отклониха от пътя и тя влезе през портите на гробището. Инстинктът я отведе до гробницата, малка сграда от розов мрамор. Вътре образът на собствения й лик я гледаше от кръгла рамка, черно-бяла снимка, която тя не помнеше да си беше правила. До нея черни букви изписваха името на сестра й по мъж, СИЛВАНА КАСТОРИНИ, и датите, които бележеха началото и края на живота й. Тя потрепери. Почувства се сякаш е посетила собствения си гроб.
Фернанда Пондероза коленичи на студения мрамор и заговори на сестра си думите, които би искала да можеше да й каже приживе; думите, които Аркадио Карнабучи, скрит зад гробницата на фамилия Бота — най-близката, зад която можеше да се скрие, без да бъде видян, — напразно се мъчеше да чуе. Въпреки че беше твърде далече, за да чуе съдържанието на пламенната й реч, като протягаше врат и напрягаше слух, той мислеше, че може да открои ритъма на плътния й глас, който се издигаше и спускаше като вълшебен фонтан. Как го вълнуваше, като бучка лед, поставена на врата му. Той се наслаждаваше на кадифения й глас, на близостта си до нея и на спокойствието в гробището. Щеше да бъде щастлив да стои така до края на живота си.
Въпреки че Аркадио Карнабучи бе пропуснал появата на товарния камион, той не след дълго получи знак за пристигането на Фернанда Пондероза. Слуховете се разпространяват бързо в малкия град и удивителната новина, че близначката на Силвана Касторини бе дошла да помогне на семейството в криза, бързо се разпространи из лозята.
От описанието й Аркадио Карнабучи разбра, дори преди да я е видял, че красивата непозната е неговата собствена истинска любов. Неговата Фернанда. Тя бе дошла най-сетне. Той никога не се бе съмнявал в това, дори не и когато ситуацията му изглеждаше безнадеждна и той знаеше, че всички му се подиграват. И това му показваше, че чувствата, които бе таил осемнайсет години към нейната сестра, Силвана, бяха разбираема грешка. Временно, преди тя да се омъжи за Фиделио Касторини, и в интерес на истината за кратък период след това, той бе почувствал, че Силвана е дошла по техните места заради него и единствено заради него. Ала сега той виждаше, че просто е объркал едната близначка с другата. Неговата близначка най-сетне бе дошла. Бе извън себе си от страст и възбуда. Хвърли брадвата си, изхвърча от двора и веднага я откри да върви по пътя към гробището. Последва я там, без да има куража да се приближи до нея по пътя.
Въпреки че всъщност беше тъмно, той я разгледа. Не можа да види кой знае какво, но хареса звука от стъпалата й по асфалта. Искаше да легне на пътя и да целува местата, по които бе стъпвала, но нямаше време. Тя се движеше бързо и той с мъка я настигаше, но поддържаше достатъчна дистанция, за да не я изплаши. Въпреки че искаше да й се представи незабавно, беше благодарен на възможността да се запознае с нея тайно.
Докато бързаше по пътя, проследявайки я, той се наслаждаваше на мисълта, че вдишва същия въздух, който тя току-що бе издишала. Беше циркулирал в съвършените й дробове, беше преминал през възхитителните й устни или ноздри и после влизаше в него. Колко прекрасно. Той дишаше дълбоко, за да се възползва максимално от тази връзка помежду им, въпреки че това можеше да предизвика пристьп на астмата, която тровеше живота му.
Пета глава
Когато Фернанда Пондероза каза всичко, каквото беше запланувала, тя се изправи и протегна стройните си крака. Коленете я боляха. След като ги разтърка, бе обзета от чувството, че я наблюдават. Глупости, разсъдително заключи тя.
„Боиш се от призраци ли, Фернанда Пондероза?“, самоиронизира се тя.
Докато Фернанда Пондероза се връщаше към къщата на сестра си и Аркадио Карнабучи я следваше, аз, на свой ред, вървях след него. Не можех да устоя. Където беше той, там трябваше да съм и аз.
По някакъв начин Аркадио Карнабучи и неговите любовни плодове разстроиха деликатното равновесие на природата в района и аз бях една от първите жертви. Да, аз, Джезабел, мулето на районната здравна служба, се влюбих в този мъж. Въпреки че беше странен и незначителен в очите на хората, за мен той беше Бог.
Преди миналия вторник не му обръщах никакво внимание. Бях го виждала, разбира се, да се грижи за маслиновата си горичка, в полето и в града по време на моите дежурства, но никога не го бях забелязвала като мъж. Ала тази нощ бях сполетяна от трескави сънища, които ме лишиха от сили и подкосиха краката ми. Горящите му очи ми обещаваха страст, каквато никога не бях срещала сред себеподобните си. Докосването на ръката му по козината ми беше като изгарящо клеймо. Стана ми топло, чувствах се некомфортно, влажна и мека. Двамата бродехме из пролетната трева. Пиехме от един и същ кристален ручей, край чиито брегове той притисна малките си устни към меките падини на моите. По-късно, когато лежахме в неудобното легло в къщата му, той целуваше моите изящни издутини, гъдел, който изпращаше пулсации по четирите ми крака, които се сливаха в искри в отдавна заспалите пластове на моите сланини. Любихме се един друг през дългите, бавни часове на тази знойна нощ, а когато дойде утринта, аз бях негова и само негова.
Когато отворих очи, събудена грубо от Кончета Крочета, която носеше моя овес, бях изтощена и натежала и покрита с бялата пяна на потта, което я накара да измери температурата ми. Не можах да изям закуската си заради пеперудите, които пърхаха в стомаха ми, хиляди, малки, с много бледожълти крила.
От този миг бях обзета от страст, по-голяма от самата мен. Отново бях муленце. Започнах да усещам аромата на розите навсякъде, където отивах. Бях скоклива, лекомислена, развълнувана без конкретна причина; ставаше ми ту топло, ту студено, треперех, потях се, не можех да ям, не можех да спя. Живеех само за да го видя и многократно минавах покрай къщата му, което, изглежда, остана незабелязано за медицинската сестра, която обичайно бе погълната от мислите си, само за да го зърна, от което пулсът ми започваше да препуска бясно, а сърцето ми се разтуптяваше.
Дългите ми уши долавяха музика във вятъра, който шумолеше в пшеничното поле. Във въздишките на гълъбите. В шепота на нощта. Ала най-много харесвах пеенето на Аркадио Карнабучи, тъй като гласът му можеше да очарова листата на дърветата, скалите в планината, реката, която препускаше през нея.
Когато свършех работата си за деня и не очаквах нощно повикване, понякога в потайна доба през нощта излизах от обора си и отивах тихо до къщата на Аркадио Карнабучи, за да го наблюдавам през прозореца. Всъщност не надзъртах. Исках само да го видя. Не можех да понеса мисълта, че ще мине един ден, без да нахраня гладните си очи с него. После топлата светлина от свещта вътре разтопяваше сърцето ми и аз си представях как съм се сгушила удобно вътре при него, както в сънищата ми.
Ала извън моите сияйни фантазии наоколо бе студено. Знаех, че той не ме забелязва. Дори не мисли за мен. И това правеше моето отчаяние по-кисело от лимоните. А външно, така си беше, имах вида на муле, но вътрешно не би ли могъл той да си каже, че съм красива жена със стройни крака и лъскава кестенява коса? А и как би могъл Аркадио Карнабучи да забележи това, след като, ако ме погледнеше, щеше да види само прашна сива козина, вече опърпана и малко проядени от молци, петниста уста, дъх на овес, пожълтели зъби и широки ноздри на муле? Това бе моето нещастие. Моят кръст, който трябваше да нося. А сега, когато тази бляскава непозната дойде сред нас, истинска жена, какъв шанс бих могла да имам?
И така, нашата малка процесия следваше по стъпките Фернанда Пондероза чак до къщата на Касторини. Той вървеше в крачка с нея, десен, ляв и пак десен крак, и се опитваше да бъде колкото е възможно по-
