неговите плодове и той си тръгна от библиотеката, тананикайки.
Най-сетне Сперанца Пати успя да се отпусне и да се наслади на спокойствие на хляба и сиренето зад гишето, но бе получила спазъм на показалеца си, който се оправи след доста време. Слухът, че Аркадио Карнабучи е посетил градската библиотека, скоро се разпространи и Сперанца Пати бе обсадена от граждани, които искаха да знаят какво е правил той там. Библиотеката никога не беше имала толкова посетители за един ден. Сперанца Пати, която бе станала център на внимание, трябваше да признае, че се чувстваше доста поласкана, и даде на тълпата това, което смяташе, че се иска от нея. Не след дълго започнаха да се чуват странни слухове за Аркадио Карнабучи: той бил в съюз с дявола, възнамерявал да свали от власт градския съвет; бил причината за неотдавнашното земетресение; беглец, който се криел от правосъдието; пират; вампир; евнух; прикрит травестит.
Когато се прибра вкъщи, глух за клюкарския огън, с който го обстрелваха, Аркадио Карнабучи продължи да наблюдава плодовете си минута след минута. А те го възнаграждаваха, като растяха пред очите му. Пленен, той поглъщаше с очи и най-малката промяна: всяко минимално нарастване на трите плода, пулсиращите вариации на оттенъците на наподобяващата им кожа повърхност. Внимателно обхващаше всеки от тях в дланта си, за да прецени колко тежат, и внимаваше да не ги нарани или да ги откъсне преждевременно от родните им стъбла — връзката им със семената, от които бяха произлезли.
Чакаше и изпитваше смесица от търпение и безпокойство. Разбира се, той нямаше търпение да вкуси плода и да освободи силите на чудодейната промяна, която трябваше да стане в живота му. Ала също си даваше сметка, че трябва да почака, докато вълшебните плодове достигнат идеалното състояние на зрялост, за да излъчват максимална сила. Аркадио Карнабучи осъзнаваше, че е чакал четирийсет години; няколко дни повече не бяха от значение. Той не само наблюдаваше, той вдишваше мириса на плода, отбелязвайки незабележимите градации в наситеността и нюанса на багрите, изпълнен със страх от най- малкия дъх на гнило и развалено.
За Аркадио Карнабучи светът почти спря да се върти. Толкова много неща се случваха между две тиктакания на часовника. Плодовете му бяха всичко за него. Нямаше нищо друго.
Тогава, най-сетне, на двайсет и седми април в десет и двайсет и пет той разбра, че времето е дошло. Плодовете бяха напълно узрели, бяха достигнали точния момент на зрялост, който той разпозна, тъй като през целия си живот бе отглеждал маслини. И така, нито секунда по-рано или по-късно, той събра смелост, преглътна със затруднение и ги откъсна решително от крепящите ги стъбла.
Малките прелести създаваха чувство за човешки същества, бяха топли, меки и месести. Аркадио Карнабучи не можеше обаче да си позволи да проявява сантименталност в този момент. С остър нож той започна да ги разрязва, като отстраняваше и съвсем тънък слой от кремаво-кафявата кожа и тя се извиваше на змиевидна спирала на масата. Разрязаните плодове изпуснаха аромат, който почти събори Аркадио Карнабучи. Мирис на ванилия, шампанско, копнеж, марципан, праскови, усмивки, крем, ягоди, малини, рози, топящ се шоколад, люляк, смокини, смях, орлови нокти, целувки, лилии, очарование, самата страст.
След толкова дълго проявено търпение той не можеше да чака повече и лакомо, похотливо напъха сочните плодове в устата си един след друг. Умът му не можеше да повярва на сигналите, които неговите вкусови рецептори му предаваха. Все едно звезда експлодира в устата му. Вкусът несъмнено бе плодов, но различен от всеки друг плод, който бе опитвал някога. Затвори очи от удоволствие и ручейчета радост — не, вълни, огромни трошачки на сърфове — го заляха, задушиха го и отслабиха силите му.
Когато изяде плодовете и облиза всяка капка сок от масата, изсмука пръстите и дланите на ръцете си, устните, челюстите и брадичката си, той се почувства изпълнен със сметана и преситен.
Накрая се свлече на стола си с едва доловима усмивка на лицето. Едва по-късно той почувства да го завладява спокойствие и се отпусна в очакване на онова, което предстоеше да се случи.
Трета глава
Докато Аркадио Карнабучи седеше и чакаше, далеч на юг Фернанда Пондероза и нейната свита също чакаха, но никой не знаеше какво. Тогава, до голяма степен случайно, появата на камион на кея, каран от Амброджио Буфалети, ги тласна към следващия етап от пътуването им.
Синьор Буфалети облиза устни при вида на Фернанда Пондероза; всъщност лигите му потекоха, но той беше преди всичко предприемач и не можеше да си позволи похотта да му попречи да сключи добра сделка. Последваха продължителни преговори, усложнени от факта, че Фернанда Пондероза, ръководена единствено от инстинкта си, не знаеше къде точно отиват. Тя затвори очи и се опита да налучка инстинктивно мястото, а през това време Амброджио Буфалети извърна поглед към небето и направи типичния жест на нетърпение.
Мислено Фернанда Пондероза видя едър и гол мъж с животински поглед. Усети неустоимия аромат на печен хляб. Видя поляна със синчец. Видя и свине, както от местната порода, така и диви, с бивни. Чу грухтенето и пухтенето им. Видя сирене. Което я накара да кихне. Виждаше маслинови дръвчета, които се катереха по полегати склонове. Видя ръце, които правят наденички. Почувства безмълвни целувки отзад по шията си. Вкуси шунка. Видя лозя на добре оформени редове. Видя и дъбова гора, а после, изведнъж, гробище.
— В планината — отрони най-сетне тя. Гласът й беше гърлен, прекалено дрезгав за жена и плътен. Беше ехтящ, сякаш идваше дълбоко изпод земята. Той накара всеки моряк, докер, рибар и митничар, който се намираше по някаква причина на дока, да спре и да погледне към нея. Разбра, че от погледите им й става топло, но не даде и най-малък знак, че им е обърнала внимание.
Амброджио Буфалети не направи усилие да отмести поглед от великолепния бюст на Фернанда Пондероза.
— Значи искате в Хималаите, синьора?
— Просто тръгнете на изток, синьор — отсече тя, а тъмните й очи присветнаха. — Ще ви покажа пътя.
Амброджио Буфалети настоя да му се плати по надута цена, в брой, предварително. Едва тогава багажът бе натоварен на камиона и те потеглиха в търсене на планинския регион от въображението на Фернанда Пондероза. Чак след като Фернанда Пондероза се изгуби, търговските пътници решиха, че е благоразумно да спуснат подвижното мостче, и тътрейки след себе си тежки куфари, тръгнаха по работа.
Така започна пътуването, което щеше да преследва маймуната в кошмарите й години напред. Зад волана на камиона остатъците от търпението на Амброджио Буфалети бяха издухани навън заедно с дима от цигарите, които се палеха една след друга. Той предпочиташе да гледа Фернанда Пондероза, отколкото пътя пред себе си, и въпреки нейните молби да следи шосето той като че ли не бе в състояние да се контролира. Там, където пътят извиваше, той вземаше завоите напряко под права линия и колите от насрещното движение бяха принудени да отбиват в канавките, за да избегнат сблъсъка. Летеше със скорост, за която неговият вехт камион не беше конструиран, и изобщо не обръщаше внимание на парчетата, които изпадаха и образуваха следа зад тях. В градовете и при по-натоварено движение той се качваше на тротоарите, за да заобиколи трафика. В Колесалвети премина през група монахини, разпръсквайки ги като пилци. В Понсако един офицер карабинер им махна да спрат, но вместо спирачките Амброджио Буфалети натисна газта, а офицерът остана да кашля в облак синкав дим, докато искаше по радиостанцията подкрепление. Пътуването едва бе започнало, а те вече бяха бегълци от правосъдието.
Маймуната не сваляше тънките си ръце от лицето си и от време на време издаваше жални звуци, които почти не се чуваха от рева на работещия двигател и от ругатните на шофьора.
Фернанда Пондероза също затвори очи, а Амброджио Буфалети не се поколеба да се възползва, като опипваше бедрата й при всяко движение, свързано със смяната на скоростите. Тя се опита да игнорира тази атака, но когато той придоби кураж и се протегна към пазвата й, тя го удари с предмета, който й бе подръка, халосвайки го с калаена чиния по черепа като с чинел. От изненада той едва успя да овладее автомобила и камионът за малко не счупи парапетите на моста и не излетя в бушуващия поток долу.
