си, моят героичен Аркадио скочи от леглото и се затича по коридорите, решен да се отправи веднага към Фернанда Пондероза. Да, дори тогава, в този решителен момент, сърцето ми се къса да призная, че аз не присъствах в мислите му.
Облечен само в избелялата си пижама, той се появи на двора, грабна един мотопед, паркиран от нощната сестра Карлота Болета, запали мотора и отгърмя по посока на дома си. Никога преди не бе карал мотопед, но това нямаше значение. Сега можеше да прави всичко. Карлота Болета остана със зяпнала уста в болничния двор.
Бурята бучеше все по-силно с всяка крачка на Примо Касторини. Сякаш стъпките му бяха отговорни за нейното разразяване. Той беше предвидил един час на отиване, а пътят му отне десет минути. Вместо да вървят бавно, краката му ускоряваха хода си. Не можеше да ги спре. При тези обстоятелства пътят, който трябваше да отнеме десет минути, отне само пет. И в резултат той пристигна твърде рано. Но истината бе, че просто не можеше повече да чака. Всяко предположение, че е в състояние да прояви още търпение, бе просто смешно.
Почти тичешком той прекоси двора, където осемте костенурки лежаха в очакване на дъжда. Те разбираха, че той се задава, и първи щяха да усетят плющенето му върху черупките си. Щяха да почувстват как се стича в сухите улеи на набръчканите им шии, съживявайки протегнатите им глави и люспести крака.
Косата на касапина действаше като антена за всички електрони в атмосферата и сега изглеждаше по- жива отвсякога. Или може би това бяха бушуващите в него хормони. Каквато и да бе причината, косата му беше готова за предстоящата нощ. Готова бе и останалата част от тялото му. Сега изглеждаше по-едър от обикновено. Сякаш едновременно бе станал по-висок и по-широк. Копчетата на ризата му щяха да изхвърчат. Панталоните му се пукаха по шевовете. Тялото му вече се мъчеше да отхвърли дрехите, все едно бе змия, която сменя кожата си. Излязъл бе от депресията през изминалите седмици, която в известен смисъл го бе смалила. Сега беше величествен.
Огромната му фигура се открояваше на фона на светлината срещу вратата. Като някой великан човекоядец. Оскар и бебетата се разтрепериха върху скрина. Един молец изпърха около лампата, като хвърли чудовищна сянка върху тавана.
Той пристигна рано и Фернанда Пондероза не беше готова. Тя все още се намираше във ваната, където изстискваше водата от огромна морска гъба върху тялото си. Косата й бе хваната в кок на върха на главата и нежни кичури се бяха изплъзнали от него, потопени в разпенената вода, която плискаше по стените на ваната като прилив. Тя чу как вратата се отвори и се затвори. Остави го да влезе. Тръпка на напрежение прониза центъра на тялото й. Чуваше го как тропа из къщата като сляпа мечка, събаря мебели, търси я, души за нея. Тя също изгаряше от нетърпение, но продължи с ритуала на къпането, вдигаше подред всеки от краката си и прекарваше обгърнатата с пяна гъба по сребърната им кожа. Тежките му стъпки се чуваха по стълбите. Той идваше. Тя усети как водата навлезе в нея.
Мигащата светлина на свещ го насочи най-сетне към вратата на банята, открехната достатъчно, за да погледне вътре. Стоеше там и квадратните му рамене изпълваха рамката на вратата, несигурен, вторачен, и макар тя да се направи, че не го е забелязала, искаше той да я гледа.
Бавно, ритмично тя оставяше гъбата да се напоява добре с вода и после я вдигаше високо над себе си, а излишната вода проследяваше вените на предмишниците й. Водата се изливаше върху блестящата й плът: шията й, великолепните й гърди, които подскачаха нагоре-надолу, понякога под повърхността на водата, понякога — възбуждащо над нея. Единственият звук, който се чуваше, бе на вода, падаща във вода.
Докато гледаше, устата на Примо Касторини пресъхна. Той дори забрави, че трябва да диша. Чувстваше се като гъбата, която бе изстискана. Тялото, а не ръцете му, отвори вратата докрай. То не издържаше повече и постъпи мъдро. Миризмата му надделя над аромата на маслото за баня и кремовете: тлеещият мускус на феромони6, копнеж и похот. Той влезе и коленичи на пода до ваната. Наведе се, започна да вади кичурите коса от водата и да ги навива около кока на главата й. Водата намокри маншетите на ризата му, разля се над ръба на ваната и от плочките на пода попи в колената на панталоните му. Той беше мокър, но не го забелязваше. Кичурите коса се противяха на опитите му да ги улови и тихо паднаха отново във водата.
Дивите му очи я огледаха и ръцете му ги последваха. Мокрото й тяло бе най-чувственото въобразимо творение. Тя легна назад със затворени очи и позволи на най-чувствителните ръце в околността да я изследват напълно. За в бъдеще той не искаше да докосва нищо друго освен нея. Галеше я цялата под водата. Инстинктивно отгатваше местата, които я караха да прави гримаси. Дишането й се задълбочи и учести и той трябваше да полага сетни усилия, за да се сдържа.
Гръмотевиците разтърсваха къщата из основи. Светкавиците разцепваха небето и го оцветяваха в зелено, после в жълто и червено. Бурята беше точно над тях. Примо Касторини се изправи и в разноцветните светлини, които осветяваха стаята, очите им се срещнаха и погледите им се сключиха. Дали ревът, който се чу, беше от бурята, или дойде някъде издълбоко от тялото на Примо Касторини? Трудно бе да се каже.
Той разкъса мокрите си дрехи с една ръка. Те паднаха едновременно, все едно бяха от хартия. Ясно им бе, че е безсмислено да се съпротивляват. Риза, панталони, бельо и дори, удивително, чорапите и обувките. Без подскачане, дърпане, проклятия, извивания и неудобство. При разкрилата се гледка очите на Фернанда Пондероза се разшириха моментално. Това бе единственият път, когато тя издаде емоциите си. Усети как я вдигат от водата. Водата течеше от нея на вадички, които се изливаха на пода.
С артилерийски гръм огромни гневни капки дъжд с размерите на яйце експлодираха при съприкосновение с керемидите на покрива. Най-после заваля. Какъв дъжд беше това!
Примо Касторини изнесе Фернанда Пондероза от банята и я занесе в спалнята.
Пета глава
Поради някаква игра на светлината извиващите се фигури на Фернанда Пондероза и Примо Касторини бяха уголемени до чудовищни размери и проектирани през прозореца на спалнята върху непрекъснато променящото се платно на снишаващото се небе.
Навън валеше като из ведро. Дъждът съскаше върху нагорещените повърхности и попиваше моментално. Всеки достатъчно неразумен, за да излезе навън, пострада от удари, които оставиха незаличими белези върху кожата. Това не беше благодатният дъжд, под който гражданите мечтаеха да танцуват голи. Този дъжд бе злокобен.
Междувременно зомбитата, които бяха събудени от бялата светлина, се приближаваха към къщата. Пръв пристигна моят възлюблен. Беше чудо, че успя да се добере дотам без очила. На около четири километра преди целта бензинът на мотопеда свърши и той трябваше да измине пеша оставащото разстояние. Огромните дъждовни капки го удряха по лицето и тялото през тънкия плат на пижамата, но той не забелязваше това. Не съзнаваше нищо, освен мисълта за Фернанда Пондероза, която го подтикваше неотклонно напред. Изгаряше го ревност, много по-силна от самия него. Тя вървеше по стъпките му като охранена сянка, нашепваше отровата си в ушите му толкова силно, че заглушаваше воя на бурята. Сянката му съобщи, че тази нощ ще извърши убийство. И той го вярваше.
Фиделио Касторини напредваше бавно. Тялото му бе пострадало през месеците, когато бе лежал и спал в пещерата. Сега то бе тяло на старец. Планинските пътища и проходи, внезапно превърнати от дъжда в опасни капани, го очакваха в засада и той падаше многократно, получавайки ужасни наранявания.
Аркадио Карнабучи не виждаше ясно нищо и зрението му бе допълнително затруднено от дъжда. Почти бе готов да повярва, че дъждът е част от заговора срещу него. Кошмарната нощ и бурята ставаха още по- ужасни поради слабото му зрение. Чудовищни форми се изправяха от сенките и го ужасяваха, след което точно толкова мистериозно изчезваха. Накрая той намери търсената къща. Обърка го липсата на собствената му къщурка на мястото, където я бе оставил, но след като започна да обикаля във все по- широки кръгове, той откри дома на Касторини, който беше обгърнат в пълен мрак, с изключение на моментите, когато имаше светкавици.
Докато се препъваше към къщата, злобната сянка, седнала на рамото му, призова Аркадио да се въоръжи. Един убиец се нуждае от оръжие.
— Ако касапинът се появи тази нощ, той ще умре — заяви дрезгаво гласът.
