представа какво чувства тя към него.
Разбира се, тя знаеше, че Примо не може да знае това: че престоят й тук наближава своя край и скоро щеше да замине. Но тя знаеше също така, че преди този момент да дойде, с касапина ще станат любовници.
Един следобед Фернанда се върна от изпълнението на поръчки и побърза да влезе в студената стая, за да се охлади. На горната й устна блестяха капчици пот и миризмата, която се разнасяше от нея, приличаше на тази на пъпеш, достигнал върха на своята безупречност и зрялост, който само очакваше някой да се наслади на обилните му сокове. Поне така му се струваше на Примо Касторини.
Това, което беше започнало тази сутрин, под наблюдението на трупа на закланото прасе, най-после щеше да се случи. През цялото това дълго, горещо, назряващо лято то къкреше като тенджера върху печката. Сега тенджерата щеше да изкипи.
Очите й го изгаряха като нажежено клеймо. Бавно, решително тя отиде до мястото, където стоеше той, облегнат на тезгяха. Сякаш се движеше в забавен кадър към него. И не спря.
След това го целуна. Устните й се разтвориха бавно и се приближиха към него, протегнаха се към него, търсейки го, и се срещнаха с неговите в сливане, което направи земния тремор, който люлееше областта, да заприлича на пукащи се мехури. Шокови вълни започнаха да се разпространяват от слабините му и запълзяха надолу по краката и нагоре по гърба и ръцете му; той усещаше как те преминават през косата му до върха на всеки кичур, косата, която притежаваше собствен живот и индивидуалност, пулсираше със същото усещане за неотложност, което наелектризираше цялото му тяло. Един могъщ бент се срутваше. Той се отдаде на огромната и всепоглъщаща жажда, която изпитваше за Фернанда Пондероза, която трупаше и отглеждаше от първия път, когато я видя. Неутолима жажда.
Сега дланите на Фернанда Пондероза изследваха пейзажа на тялото му. Това беше неизследвана територия и тя се почувства като картограф. Плътта му бе твърда, но податлива на докосването й през белия здрав брезент на неговата престилка. Тя искаше да обели тази престилка като кората на портокал и да изследва това, което беше отдолу. Изведнъж той разбра, че е освободен от хватката на брезента. До тялото му достигаше въздух. Определено се усещаще относителен хлад и вентилация. Значи беше съблечен.
Неговите длани също бяха пълни с тялото й. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Изпита само една нищожна част от секундата агония при мисълта, че животът му е твърде кратък, за да може да чувства тялото й толкова дълго, колкото се нуждаеше. Разбра също, че се налага да изживее целия си живот в този момент. Изведнъж остатъкът от живота му изглеждаше излишен. Можеше ли да умре сега, по този начин?
Призраците на всички наденици, които бяха произведени в тази стая, сякаш присъстваха, зорко ококорили очи. Всяка блестяща мраморна повърхност, всички инструменти от неръждаема стомана, висящи на куките, отразяваха техния образ в стаята.
Примо Касторини усети как мъжката му гордост поема инициативата. Той вдигна Фернанда Пондероза на ръце. Усети я лека като перце в силните си ръце. Тя почувства как мускулите на яките му предмишници, които бяха получили силата си от разчленяване на трупове, я държат високо над земята.
И в следващия миг го спря с едно-единствено движение на ръката си.
— Не тук, не сега, не така — промълви тя, докато си поемаше въздух. — Ела довечера при мен.
Внимателно, все едно държеше яйце, той я остави да стъпи на краката си. Тя не можеше да знае какво му струваше този жест. Огромният му гръден кош се издигаше и спускаше. Той отстъпи изправен назад, гледаше я така, че сега бе неин ред да се олюлее. Черните му очи се впиха в нейните, сякаш търсеха там нещо, което той не можеше да открие другаде. Наистина ли трябваше да я остави да си отиде?
Да, той го направи. Трябваше да изтърпи агонията да я гледа как пак се отдалечава от него, но си обеща, че това ще бъде за последен път. След тази нощ тя никога нямаше да го напусне, никога. Трябваше да се погрижи за това. Заключи вратата след нея и след това нададе рев като бик в полето.
Той се опита да се овладее, но не успя. Най-после я имаше. Или щеше да я има. Можеше да се справи с разочарованието на момента заради обещаващото бъдеще. Но как да преживее часовете дотогава? По кое време да отиде? Какво значение имаха подробностите? Сега беше четири часът. Щеше да отиде в седем. Три часа.
Той си приготви вана. Въпреки жегата трябваше да се потопи във вода. Остави я да се напълни догоре, така че когато влезе вътре, водата преля над ръба и се разля върху плочките на пода. Беше гореща. Но приятна. Облекчи го. Пара изпълни стаята като мъгла. С всяко негово движение още вода преливаше над ръба на ваната и падаше като фонтан, съскайки върху пода. Някъде отдалеч той чу грохота на гръмотевица.
Не искаше да мисли какво ще прави, ако тя му откажеше по-късно. Просто не можеше да позволи на тази възможност да се промъкне в съзнанието му. Ако това се случеше, то щеше да го унищожи. Изхвърли го от ума си, след което за по-сигурно изобщо спря да мисли.
Знаеше, че може да се справи. Знаеше, че притежава необходимото за това. Беше доволен, че не го е правил от седмици. Толкова по-добре. Да има нещо в резерв. Отвори зандана, където живееше страхът му, и пусна там долу до заплахата от отхвърляне и страха от провал. После отново заключи вратата и този път изхвърли ключа.
Остана във водата, докато кожата му се набръчка като сушена слива, и тогава разбра, че е време да излезе. Обръсна се, втри в тялото си парфюм, облече най-хубавите си дрехи и обу шикозни обувки. После зачака да настъпи часът, в който щеше да отиде при нея.
Трета глава
Отвъд в Монтебуфо, където в късния следобед равнината се пържеше като олио в тиган, Амилкаре Кроче лежеше в сянката на вишнево дърво и четеше. Сега той обличаше само шортите си за бягане и потник. Това бяха единствените дрехи, с които не чувстваше горещината. Беше зловещо тихо. Дори щурците не пееха. Изсъхнали трупове на гущери покриваха кафявата трева.
Сега докторът прекарваше доста време в четене на научни списания, които нередовно му доставяше Кармело Сорбило, пощальонът, съкратил до възможния минимум разнасянето на пощата, като предпочиташе вместо това да спи под тезгяха в пощенската станция.
Горещината не позволяваше на доктора да тича — той просто вече не можеше да го прави. След като тичането не запълваше времето му, сега той беше като загубен човек без карта. Опитваше се да държи господарката ми, която не бе виждал от векове, вън от съзнанието си, като пълнеше главата си с нови и удивителни медицински теории. Но, разбира се, никога не приложи някоя от тях на практика. Той живееше на теория. Обичаше теорията. Както си лежеше по гръб и гледаше нагоре в небето, където гневните цветове на залеза показваха, че се задава най-ужасна буря, той осъзна, че животът му се е превърнал в обикновено теоретично упражнение и това го потресе.
Всъщност той беше вцепенен от отчаяние; само като си помислеше, че е стигнал дотук. Някога бе пълен с надежди. Като студент, преди това като ученик всички очакваха велики неща от него. Той беше този, който печелеше наградите. Щеше да промени света. Краката му щяха да вървят по пътя на славата. И какво се случи? Как всичко това можа да се превърне в нещо толкова сбъркано? Той не постигна нищо. Нищо. Изостави работата си. Великата си кариера. Дори не беше способен да обича една жена. Той щеше да полудее от гняв. Бе съсипал живота си. Представляваше пълно пихтиесто нищожество.
Когато се отърси от мислите си, той бе зачервен като небето. Изправи се, хвърли списанието си върху живия плет, остави всичко, както си беше — радиото в кухнята да свири, вратата — отворена, — и просто напусна къщата. Даже не спря, за да си обуе обувки.
Пътят, който минаваше край къщата му, изгаряше краката му като горещи въглени и кожата му се залепваше за асфалта със съскащ звук. Проклинайки, той подскачаше нагоре-надолу и после започна да тича. С дълги, дълги крачки и като подскачаше на пръсти, за да намали изгарянето. Дори без да знае къде отива. Просто поставяше единия си крак пред другия. Без да мисли. Без план. Щеше ли просто да тича и да продължава да тича? Да напусне района, без да се сбогува с никого и да не се върне никога?
Той чувстваше как горещият въздух полира лицето му. Косата му пращеше. И започна да тича по-бързо. Въпреки жегата той направо летеше по-бързо, отколкото всякога преди. Гневът му го изгаряше отвътре по-
