като стар пирон, забит в парче дърво. Може би заминаването беше единственият начин да изреже Кончета Крочета от сърцето си.
Осма глава
Подобно на доктора и сестрата, Белинда и Ромео Фонди също прекараха безсънна нощ. Белинда остана на прозореца, стискайки напразно мрежата за пеперуди в случай, че бебето й запърха в небето. Искаше да се удави в собствените си сълзи. Искаше да знае как би могла да понесе това.
Ромео я подканяше да си легне в леглото и поне да почине малко, но Белинда си обеща, че няма да почива, докато бебето й е някъде нависоко. Щеше да прекара живота си, загледана навън през прозорците. Подреди всичко в къщата така, че да може да работи, но да продължава да наблюдава. Разви навици на сляпа жена, за да може да върши всичко, без да гледа.
Очите й трябваха единствено за да се вглежда в небето за Серафино. Тя се превърна в експерт по предвиждане на времето. Страхуваше се от студените ветрове, които духаха от Алпите далеч на север. Мисълта за голото телце на бебето й, треперещо и с настръхнала кожа, я раздираше на парчета. А тук бяха и чекмеджетата, пълни с малки топли дрехи, които тя бе направила с толкова много любов, вплетена във всяка бримка. Фермерите в района и други, които имаха причини да наблюдават времето, изминаваха дълги разстояния, за да се консултират с нея, и новината се разпространи отвъд границите на околността, защото, за разлика от метеоролозите, тя никога не грешеше.
Белинда Фонди никога не прекъсваше своето бдение дори за да спи и след три години на Ромео Фонди, който беше търпелив мъж, му дойде до гуша. След отминаването на третата годишнина от последния полет на Серафино с обичайното струпване отвън на телевизионни, радиорепортери и журналисти от вестниците тази нощ той насила отдалечи жена си от прозореца и я отнесе в леглото.
След първоначалната схватка Белинда Фонди за пръв път от три години погледна съпруга си и се влюби отново до уши в него. За пръв път осъзна, че го е пренебрегвала.
Когато му дойде времето, Кончета Крочета, която междувременно бе простила на Белинда за ролята й в трагедията, я изроди с момиченце и двете заедно го огледаха внимателно, но не откриха никаква следа от брадавици, нито дори от бенки, петна, родилни петна или лунички. Но Белинда не искаше да поема никакви рискове и докато Феличе не навърши седемнайсет години, когато най-после се разбунтува с по-малките си братя Емилио и Просперо, те всички бяха принудени да носят хомоти, които ги държаха привързани ако не към майка им, то поне един за друг или за мебелите.
Четвърта част
ЖЪТВА
Първа глава
Но аз изпреварвам събитията. Малко след отлитането на Серафино Фонди шунката на Примо Касторини беше оневинена от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, но въпреки това моят възлюблен оставаше болен. Лежеше неподвижен, затворен в подобното си на труп тяло. Никой, дори аз, не знаеше, че той вътрешно е в съзнание. На персонала на болницата му омръзна да наблюдава за признаци на възстановяване. И, общо взето, той бе забравен от всички, освен от мен, Сперанца Пати, чиито редовни седмични посещения бяха причина за горчива ревност от моя страна, и от нашия свещеник падре Арканджело, който никога не пропускаше да каже специална молитва за него по време на месата.
Често завесите около леглото му бяха спуснати, тъй като останалите пациенти намираха вида му за депресиращ. Мониторът, който не регистрираше никаква активност, събираше прах. Един паяк оплете паяжината си около пръстите на крака на Аркадио. Самотна муха разви вкус към горната му устна и гъделичкането го подлудяваше, но, разбира се, той не можеше да направи нищо по въпроса. Бремето на собственото му тяло му причиняваше нови и по-големи страдания с всеки изминал ден.
Горда съм да отбележа, че макар често да изпадаше в отчаяние, аз никога не се отказах от надеждата си за него. Твърдо вярвах, че един ден ще възкръсне за живот като пеперуда от какавида. Кой би могъл да знае, може би с течение на времете той щеше да се събуди за мен и заедно да имаме великолепно бъдеще? И така, аз се отдадох на работата и на нощните си посещения в болницата. Честно мога да заявя, че моят Аркадио никога не напускаше мислите ми, въпреки че не мога да кажа дали някога съм присъствала в неговите.
Мъчно ми е да разказвам, че през цялото време, докато лежеше неподвижен, съзнанието му бе заето с темата за Фернанда Пондероза. Тъй като нямаше какво друго да прави, той мислеше за нея денонощно. Подобно на мен, той се измъчваше от върховете и пропастите на любовта. Как проклинах съдбата си, че не съм източникът на неговата мъка. След трагедията той най-често се свиваше в онзи най-далечен ъгъл от мозъка си, където се спасяваше от отчаянието, причинено от болестта. Там, скрит надълбоко, той агонизираше над въпроса дали тя ще го обикне някога. Щеше ли? Или нямаше? Откъсване на венчелистчетата на маргаритка.
Понякога той се измъчваше и изпадаше в ярост поради това, че ревността го завладяваше и си представяше какво се случва в негово отсъствие и как Примо Касторини се възползва от неговото състояние, за да спечели благоволението на бъдещата госпожа Карнабучи. Това бяха мислите, които го караха да се чувства по-зле от всеки друг и изкарваха от него нещо като сапунена пяна, която му пареше в очите и дразнеше ноздрите му. Ох, какво мъчение е да не можеш да кихнеш!
Въпреки че Примо Касторини беше технически оправдан като причина за изпадането в кома на моето сладурче, никой не купуваше шунката му. Гражданите не можеха да я понасят. И това, разбира се, даде коз в ръцете на братята Мадалони и на техните съюзници от фабриката за свинско на Пучило.
Така всички шунки, които Примо Касторини подготвяше с такава любов, останаха да висят в склада на „Щастливото прасе“. И не само в склада. Съществуваше голям проблем със свръхпроизводството, защото за шунките са необходими години, за да достигнат безупречно състояние, а преди трагедията търсенето винаги бе по-голямо от предлагането. Сега имаше толкова много шунки, че се налагаше да бъдат съхранявани навсякъде, където имаше място. Висяха в коридора, в кухнята, на тавана под покрива, дори в спалнята на Примо Касторини.
Вярно е, че той вече не се забавляваше там, както правеше в дните преди идването на Фернанда Пондероза, която му отне вкуса към всяка друга жена, но все пак не би избрал да споделя спалното си помещение с парчета свинско месо. Шунките висяха там в стройни редици, провесени от гредите, и го наблюдаваха. Дори когато спеше, чувстваше върху себе си как мъртвите им очи го порицават. Ужасно много пари бяха вложени в тях и това правеше ситуацията още по-лоша.
И дали заради времето или вследствие принуда от враговете му, но малцина купуваха дори наденици. Хората все още влизаха в магазина, но в повечето случаи не купуваха нищо, което вбесяваше Примо Касторини. Просто идваха, за да клюкарстват.
Времето започваше да тревожи всички. Жегата бе неестествено силна. Температурата се покачваше така, сякаш гигантска ръка вдигаше термостата нагоре. Това беше нажежена до бяло жега, най-лошият вид. Слънцето представляваше рана на небето. Земята се печеше като самун в изгарящата горещина на пещите на Бордино.
Тучната ни трева вече не беше с цвета на ябълки. Бе изгоряла до кафяво и в нея не бяха останали хранителни вещества за преживните животни. Естествено, страдаха и посевите. Доматите изсъхнаха на корените си. Ябълки, праскови, круши, вишни и смокини съхнеха по клоните. Пъпешите експлодираха като артилерийски снаряди и нещастният Герберто Николето преживя унижението парче кора да му се забие в дупето като шрапнел. Моята господарка никога не бе виждала подобно нараняване и макар с помощта на деликатна операция да успя да го измъкне, Герберто Николето никога не възстанови напълно самочувствието си. Инцидентът го накара да се откаже от фермата за пъпеши, която фамилията му притежаваше от петнайсет поколения, и вместо това той започна нова кариера като продавач на прахосмукачки.
Реколтата от ръж, жито, царевица, ечемик и леща почерня. Цяло поле с домати стана жертва на спонтанно вътрешно изгаряне. Всички се страхуваха от горски пожар и тези, които бяха достатъчно
