няма да има щастлив край. И така, неизбежно, Фернанда Пондероза започна да обмисля да напусне това място. Тя винаги си тръгваше, когато можеше да го направи — лесно и без да поглежда назад.
Въпреки ужасното бреме на моята скръб знаех, че няма да мога да остана безкрайно дълго пред болницата, за да чакам завръщането на Аркадио Карнабучи към живота. Сърцето ми се късаше при мисълта да го оставя там съвсем сам, но трябваше да се върна към задълженията си. Знаех, че въпреки общата ни дълга история заедно Кончета Крочета се нуждае от транспорт, за да върши работата си, и ако я изоставя, тя няма да има друг избор, освен да ме смени.
С натежало сърце напуснах мястото си под прозореца и малкото място с торф, към което толкова се бях привързала напоследък, и след една последна целувка върху стъклото, потеглих с чувство за целеустременост. Очаквах да ме прониже болка от движението, но когато излязох на открития път, мускулите ми се отпуснаха и успях да препусна в тръс по-енергично и както не го бях правила отдавна.
Копитата ми бяха оздравели и сега изглеждаха толкова еластични и силни, колкото и в дните на младостта ми. Чувствах се добре и увеличих скоростта си до лек галоп, а после — до пълен. Любовта сякаш ми бе дала криле. Оттогава насетне бях в състояние да галопирам напред-назад между обора си и болницата като истинска атлетка.
Колкото повече тичах, толкова повече исках да го правя. Сега разбирах какво подтикваше доктор Кроче напред. И аз бягах, бягах и бягах, чувствах вятъра в козината си, как реве край ушите ми и как свири в дългите ми зъби. Може би тичах както за моя възлюблен, така и за себе си, защото докато той беше затворен вътре в тялото си, аз можех да му дам свобода с моя бяг.
Шеста глава
Докато моят ангел продължаваше да чезне в болницата, аз реших да изпълнявам задълженията си колкото можех по-добре. Нямаше да дам на Кончета Крочета извинение за придобиване на мотопеда, който щеше да сложи край на моята кариера. И трябва да отбележа, че никога не сме били по-заети, отколкото през това лято; още преди температурите да достигнат максимални стойности, ние преживяхме най- жестоката гореща вълна, която местността някога е познавала. Не толкова болести, колкото разстроено здраве тормозеше нашите иначе яки граждани, и ние винаги бяхме на път, защото правехме домашни посещения.
Особено ни тревожеше бебето на Фонди — Серафино, родено по време на чудотворния дъжд от пера. Да, когато Серафино Фонди беше роден преди трагедията, която толкова измъчи моя възлюблен, миниатюрните бучки върху раменцата му тревожеха само майка му, която дъвчеше ноктите си заради тях.
По-късно, когато възлите изпъкнаха още повече през тънката му бебешка кожа, Белинда Фонди трябваше да прибегне до хитруване и ги маскира под дрешки собствено производство, украсени с пищни еполети, звънчета и дрънкулки, достатъчни да хванат окото и да предотвратят всякакви подозрения за дефекти. Минувачите гукаха над херувимчето в прелестни костюмчета и за известно време всичко беше добре.
Но след това възлите се развиха в пера. Отначало имаше само лек пух. Почти недоловим. Трогателен прасковен мъх, напомнящ за великденски пиленца и топли постелки на гнезда. Белинда Фонди се самозаблуждаваше и отричаше, че се е стигнало до това, но твърде скоро бе принудена да погледне истината в очите. Когато майката и детето се къпеха заедно в старото тенекиено корито, Серафино се смееше и пляскаше във водата, а Белинда забеляза, че възлите са се превърнали в крила. Мънички крилца наистина, но въпреки това истински със съответните стави, обвити в перленосиви пера, отблъскващи капките вода, които се превръщаха в блестящи мъниста върху тяхната гладка повърхност.
Белинда Фонди присви очи и внимателно разгледа крилата. Предпазливо ги докосна. Усещането бе много странно. Те приличаха на крилата на мъничка птичка. В птица ли се превръщаше нейното бебе? Нямаше никой, на който тя можеше да се довери. Хората щяха да кажат, че е луда. Щяха да се опитат да я затворят в маникомио, както постъпваха с всички останали, които не се приспособяваха към общността. Тук хората бяха много консервативни и със сигурност щяха да открият присъствието на дявола или на някакво магьосничество в крилата, и тогава кой можеше да каже какво щеше да се случи в резултат от това? Не, тя трябваше да го запази в тайна. И да се моли крилата да изчезнат. Затова Белинда Фонди започна по-често от преди да посещава киеза5 и да се моли много по-усърдно, отколкото правеше това в миналото. И всеки ден по няколко пъти, както и през нощта, тя оглеждаше крилата с разтуптяно сърце. Но очите й не можеха да я лъжат. Крилата растяха.
Скоро Серафино полетя за пръв път. Белинда Фонди се беше навела, за да извади един черешов кейк от фурната, когато усети някакъв полъх зад себе си и когато се обърна, бебето се бе издигнало до тавана и пляскаше с крила, летейки из кухнята. Белинда Фонди не се гордееше с думите, които излязоха от устата й, но шокът й бе толкова силен, че изпусна горещия кейк върху крака си и удари главата си в масата. Извика му да слезе долу, но той си летеше невъзмутимо. Белинда Фонди се качи на един стол и се опита да го хване, но бебето успя да се изплъзне през разперените й ръце. За свой ужас тя осъзна, че прозорецът е отворен, и се втурна да го затвори, защото се страхуваше, че той може да излети навън. По-късно, когато съпругът й Ромео се върна от работа, той завари бебето все още да хвърчи под тавана и Белинда, която се бе изтощила от опитите си да го хване, плачеше от яд.
— Не го пускай навън — изрева тя, когато той отвори вратата, но беше късно, защото Серафино вече се намираше в коридора и се насочваше към входната врата. Това, което можеше да се случи, ако Кончета Крочета не се бе появила в този критичен момент, за да хване ловко бебето с мрежата за пеперуди, която носеше, караше кръвта на Белинда Фонди да изстива във вените й всеки път, когато се сещаше за тази възможност.
Кончета Крочета скоро направи хомот от панделки, завърза Серафино за люлката му и даде леко успокоително на Белинда Фонди, която просто не можеше да бъде утешена, но и самата сестра се чувстваше притеснена. Никога не бе изпадала в подобна ситуация през всичките си дълги години практика. Чувстваше се виновна, че е взела за брадавици напъпилите крила при раждането, но никога не би могла да предвиди подобно нещо.
Когато излезе от къщата, тя ме пришпори в посока Монтебуфо, защото нямаше да се успокои, докато не обсъдеше въпроса с Амилкаре Кроче, който може би е прочел нещо за това състояние в някое от своите научни списания.
Наближаваше осем часът, когато пристигнахме до къщата на доктора. Слънцето бе ниско над хоризонта, всеки момент щеше да залезе и за известно време сините сенки сякаш оживяха. Ушите ми изглеждаха дълги колкото къщата, краката ми бяха високи колкото небостъргач и главата на Кончета Крочета с нейната шапка бе проектирана върху земята като огромна ряпа, широка почти два километра.
Тя не бе виждала доктора от деня, в който моят Аркадио беше сломен, а оттогава досега измина доста време. Макар тогава да изпитваше предпазлив оптимизъм, надеждите й бяха попарени през последвалите седмици, през които те изобщо не се срещнаха. Тя се страхуваше, че двамата ще се озоват отново в началото и затова с трепет хвана с ръка чукчето с форма на лъвска глава и колебливо почука.
Когато Амилкаре Кроче отвори вратата, той беше небръснат и възхитителен. Косата му леко стърчеше. Върху брадичката и бузите му се виждаше тридневна четина. Беше небрежно облечен в памучна риза и панталони, които с годините се бяха превърнали в стари негови приятели. Очите му изглеждаха малко уморени. И миризмата му нанесе на Кончета Крочета удар някъде дълбоко и надолу вътре в нея на онова място, което бе изгубила надежда той някога да открие. Той не можеше да бъде по-изненадан, когато видя фигурата й, застанала там на прага му. Тя беше човекът, който, ако имаше избор, той би желал най-много да види в този момент. Но същевременно бе и последният човек, когото можеше да очаква. Тънкият воал на умората веднага изчезна от лицето му и той прекара уморена длан през косата си, съжалявайки, че има вид на отрепка. Би искал да е избръснат, изкъпан, с чиста риза, както бе правил многократно преди, когато фалшиви чувства го караха да си въобразява, че тя ще дойде. Но за Кончета Крочета той изглеждаше такъв, какъвто си беше: любовта на живота й. Усети прилив на нежност към него и трябваше да се възпротиви на импулса си да го прегърне и никога вече да не го пусне.
Настъпи пауза, дълга пауза, докато те разравяха пластовете на всичко, което желаеха. Как им се искаше то да се сбъдне. Радостта. Въодушевлението. И накрая отчаяние, когато всички пластове на невъзможното
