Защо Кончета Крочета не направи нищо повече? Защо не му инжектира някакво лекарство? Защо не го зашлеви по лицето? Защо не го поля със студена вода? Нещо. Каквото и да е. За да го събуди от тази ужасна вцепененост, която така ме изпълваше със страх.
В безпокойството си аз изрових земята под прозореца с копитата си и оставих следа от слюнка върху стъклото, поради което виждах все по-трудно какво ставаше вътре.
След известно време, което ми се стори тогава цяла вечност, но бе фактически само двайсет и седем минути и единайсет секунди, звънът на камбанки обяви пристигането на древната линейка на района. Фелдшерите Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди бяха натъжени от състоянието на Аркадио Карнабучи, но не бяха изненадани. Всички здравни професионалисти отдавна очакваха да го порази някакво подобно нещастие.
Те заедно го вдигнаха на носилка и го отнесоха навън. Кончета Крочета, все още с гумените ръкавици, вдигна лежащия в коридора костюм и отиде да го хвърли в кофата за боклук на двора.
Аз се опитах да се покатеря в линейката зад господарката си, но беше ясно, че не съм добре дошла, и те ме изхвърлиха навън, използвайки проклетите си ръце върху нежните ми части, като ми оставиха синини. Очите ми бяха пълни със сълзи. Не беше ли естествено да отида с него? Аз, която го обичах най-много в целия свят? Никога няма да простя на господарката си бруталността й в този ден. Оттогава й имам зъб и никога няма да й простя.
Кончета Крочета, която пътуваше с пациента, реши, че е подходящо да се извини заради мен на екипа на линейката и се опита с малко памук да избърше калта, която оставих на пода. Тя каза, че не знае какво ме е прихванало. После Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди изпълниха вече нараненото ми сърце с ужас, като намекнаха за това, което знаеха отдавна: че новият шеф на районната здравна служба иска да прекрати напълно използването на мулета и да ги замени с мотопеди. Застанала пред вратите, които се затваряха под носа ми, аз понесох двоен удар. Оцеляването на любовта на живота ми висеше на косъм и на всичко отгоре ме заплашваше уволнение. Можеха ли нещата да бъдат по-лоши?
Когато те най-после бяха готови за отпътуване, в двора дотича една фигура, облечена в шорти за бягане и потник. Това беше Амилкаре Кроче, който сега, когато бягането почти се бе превърнало в самоцел за него — той вече рядко посещаваше пациенти, — отново беше бягал навън, когато чул за нещастието на Аркадио Карнабучи, или може би в съзнанието му на първо място е била присъстващата на мястото Кончета Крочета.
Независимо от мотивите му, той заобиколил и тичал толкова бързо, колкото позволявали мощните му крака в посока маслиновата горичка на Карнабучи и малката къщичка на пътя до нея. И той, както обикновено, бе закъснял. Само успя да зърне Кончета Крочета в линейката, преди вратите й най-после да бъдат затворени и с Ирина Бианкарди зад волана автомобилът отпътува за болницата в далечния град Сполето.
Но в тази частица от секундата между затварянето на вратите сестрата също го зърна; погледите им се срещнаха и Кончета Крочета разбра, че той е дошъл тук заради нея. Да, техните погледи се сключиха в прегръдка, която се превърна във врящо гърне с откровение и желание.
Дали само си беше въобразил, че Кончета Крочета протегна към него едната от малките си ръце? Дали си бе въобразил, че самият той е протегнал към нея едната от дългите си, деликатни ръце точно преди онази врата между тях да се затвори толкова ужасно, и Джанлуиджи Пупини, свършил с проверките за безопасност, да скочи в кабината до шофьора?
Докато линейката се движеше из неравния двор и завиваше към пътя, аз, разбира се, я последвах, защото покрай тази суматоха господарката ми забрави да ме завърже. Зад себе си чувах звука от гумени подметки, когато маратонките на доктора се оттласкваха от асфалта.
На пътя малкият ни кортеж увеличи скоростта си и от линейката Кончета Крочета виждаше галопиращата фигура на доктора. Как само копнееше тя да отвори двойните врати отзад и да се хвърли в неговите очакващи я ръце, но това не бе писано да се случи.
С крак върху педала на газта, Ирина Бианкарди шофираше колкото бе възможно по-внимателно, но въпреки цялата атлетична практика на доктора той не успя да издържи на темпото на автомобила. Нито пък аз. Макар да подтичвах юнашки до линейката, скоро бях изпреварена и изостанах.
Докато линейката се отдалечаваше със звънящи камбанки, нашите тичащи фигури по пътя след нея ставаха все по-малки и по-малки, докато се превърнахме в движещи се точки по магистралата и Кончета Крочета направи нещо, което отдавна се бе заклела никога да не прави — да пролива сълзи за Амилкаре Кроче и за това какво е могло да бъде.
Аркадио Карнабучи, който лежеше през цялото време в иолусънно състояние, бе почти забравен от всички останали пътници в линейката. Но той нямаше да се възползва особено от тяхното внимание. Сърцето ми се къса при тези думи, но той бе заминал твърде далеч, за да му помогнат разтревожени погледи и поставянето на мокра кърпа върху сключените му вежди.
Ако тя бе помислила за него, което не направи, Кончета Крочета сигурно щеше да изпита раздразнение, че Аркадио Карнабучи е застанал между нея и осъществяването на надеждите и мечтите й. Ако не трябваше спешно да го откара в болницата, тя със сигурност щеше да скочи от линейката, колкото и счупени кости да й струваше това.
Но докторът и аз не се отказвахме от преследването на линейката; ние продължавахме да бягаме километър след километър. През нивите с пъпеши мутанти на Герберто Николето, през ливадите, които изглеждаха на точки от сини овце, през маслинови горички, родили круши. През стада кобили, които сучеха от прасенца, през редове зелки с човешки лица, обърнати към слънцето, през лозя, където лешници бяха заменили гроздето върху виещи се лози. Навсякъде имаше свидетелства за това колко дълбоко бе нарушено равновесието в природата. И ние продължавахме да препускаме.
Отначало избягвахме да се погледнем в очите; между нас съществуваше някакво малко чувство на неудобство; никога не се бяхме чувствали удобно един с друг.
Амилкаре Кроче не харесваше мулета и смяташе, че Кончета Крочета има лош вкус, щом е избрала да си върши работата върху мен; но това беше само един от нейните многобройни странни навици, които я правеха в края на краищата толкова привлекателна.
Аз от своя страна нямах доверие на доктора. Никога не успях да разбера защо бе позволил на фобията си към транспорта да вгорчи живота му. Защо, за бога, не можеше да си вземе едно муле? Не можех да търпя начина, по който тези човешки същества изживяваха своя особен роман. Те бяха от един и същ вид, говореха на един и същ език и за тях не съществуваха дяволските препятствия и затруднения, които издигаха истинска планина между мен и Аркадио Карнабучи. Защо тогава не можеха да се изкажат веднъж и завинаги и накрая да намерят щастието заедно, преди да е станало твърде късно? Ако можех да доживея до двеста години — а вече бях на деветдесет и седем, — пак нямаше да го разбера.
Но тези мисли не владееха съзнанието ми, докато тичах край доктора. Мислите ми изцяло бяха обзети от безпокойство за любимия ми Аркадио Карнабучи, без да знам дали той щеше да живее или да умре. Тичах въпреки болката, която прорязваше като с нож белите ми дробове и пресните охлузвания върху роговите ми копита се увеличаваха с всяка стъпка. Продължавах да тичам и щях да продължавам да тичам, докато падна.
Но Амилкаре Кроче едва ли разбираше защо тича след линейката километър след километър. Той изпитваше чувство на неотложност, онова чувство, което казваше: ако не сега, то кога? И не можеше да се спре. Краката му, програмирани да тичат, тичаха. И след като Кончета Крочета бе в линейката, той искаше да бъде там, където бе и тази линейка. Нещата бяха едновременно прости и сложни.
След известно време аз започнах да поглеждам крадешком настрани към доктора. Това за мен беше лесно, защото очите ми вече си бяха отстрани на главата. Какво виждах? Виждах едно влюбено създание, каквото бях и аз, и виждах насъбрани вътре в него целия страх, тревога, копнеж, болка, красота, радост и трескавите, неотложни, раздиращи, непоносими, прелестни, сърбящи, откачени, кипящи, крещящи, пищящи, смеещи се, плачещи неща, от които кожата настръхва, и които и аз имах вътре в себе си. Това беше страст. И докторът страдаше от тежка форма на това заболяване.
Оттогава насетне изпитвах повече симпатия към него и мисля, че и той от своя страна започна да омеква към мен. И така ние тичахме заедно, като понякога се окуражавахме, когато ни ставаше тежко, нанагорнището по-стръмно и не ни достигаше въздух, и по този начин изминахме осем километра, като линейката все още се виждаше, но далеч напред по дългия прав път.
