— Абе, съседе — избоботи той, — външността ти е толкова променена, че едва те познах. Да не е умрял още някой? На друго погребение ли отиваш да пееш? Къде са ти очилата? Да не ти се е случило нещо?
Тези въпроси объркаха още повече Аркадио Карнабучи. Очите му продължаваха да шарят по рафтовете, отрупани с буркани туршия, които изглеждаха като живи, защото вечно променяха формата си, търсейки увереността, с която пристъпи в магазина, и отсъстващата фигура на Фернанда Пондероза.
— Болен ли си? Да повикам ли Кончита Крочета?
Пръстите на Аркадио Карнабучи опипваха ухажорската картичка в джоба му. Но тай не можеше да получи помощ от нея. Накрая, след едно погълнало ги мълчание и точно когато Примо Касторини отиваше към вратата, за да повика помощ, Аркадио разбра, че се налага да промълви няколко думи; поне една дума. Накрая отчаяно като магьосник, измъкващ заек от цилиндър, той изрева:
— Шунка.
Звукът излезе прекалено силен. След предшестващото го мълчание. Но все пак излезе. Спаси го от сигурна криза. Тези две срички съдържаха цялата мъка, цялата болка, копнеж, кипеж, изгаряне и страдание по света.
Сега беше ред на Примо Касторини да подскочи. Спокойното му телосложение моментално загуби контакт със земята под краката му. Той се обърна и погледна Аркадио Карнабучи с различни очи. Наистина ли бе произвел такъв звук? Звук, какъвто Примо Касторини не бе чувал никога преди. Способен ли беше Аркадио Карнабучи на това? Дали Примо и всички останали в региона не го бяха подценили? Наистина ли тази жалка мишка беше мъж?
Примо Касторини се върна обратно и заоглежда Аркадио Карнабучи, опитвайки се да открие в това заекващо нищожество следа от някаква страстна искра, която го бе накарала да изпусне онзи невероятен рев. Подобно нещо обаче не се забелязваше. Смутен, Аркадио Карнабучи гледаше надолу в каменните плочи на пода, леко покрити с дървени стърготини, и пристъпваше от крак на крак в обувките, които стягаха толкова болезнено пръстите на краката му. Те не бяха изваждани от кутията им от погребението на майка му преди двайсет и две години. Тогава го стягаха, стягаха го и сега.
— Шунка ли каза? — попита крайно изненадан Примо Касторини.
Аркадио Карнабучи немощно кимна.
Примо Касторини вдигна една шунка от изложените, така, както човек би вдигнал новородено бебе — с любов, внимателно и със страх да не го изпусне, — и я уви нежно във восъчна хартия. Изглеждаше чиста загуба такава прекрасна шунка да попадне в ръцете на такъв глупак, но това беше бизнес в края на краищата. Не можеше да си позволи да бъде сантиментален.
— Струва ми се, че похапваш доста шунка напоследък, Аркадио Карнабучи — отбеляза той мрачно и решително. — Фернанда Пондероза ти е продала една вчера, нали?
При споменаване името на неговата богиня, на неговия идеал, неговата муза, неговата любов, неговия живот Аркадио Карнабучи подскочи така, сякаш бе ударен отток, след което се помъчи да остане на крака, защото много му се искаше да легне направо там, където стоеше, и да се разплаче.
— Сега не искаш да прекалиш с шунката, нали? — продължаваше тихо Примо Касторини, завързвайки грижливо пакета с парче канап, което отряза с гигантски нож. Нож много по-голям от необходимото за рязане на канап. Докато го правеше, погледът на животинските му очи всели страх в сърцето на Аркадио Карнабучи. Това наистина ли прозвуча като заплаха или пак бяха отговорни опънатите му като струна на цигулка нерви, които го караха да приема думите по такъв начин?
Аркадио Карнабучи успя да подаде банкнота и да поеме шунката, която му се стори толкова тежка, че едва успя да я вдигне. Измъкна се от магазина — съвсем различен човек от чевръстия и наперен мъж, който бе влязъл там преди четири минути. За четири минути той сякаш бе остарял с четирийсет години. Беше съкрушен и жалък с брилянтина в косата и цветето в бутониерата, с хубавите си дрехи, които всеки друг мъж в региона би се срамувал да подари дори на бедните.
Когато излезе от магазина, Фернанда Пондероза, която се връщаше от изпълнението на поръчки, почти щеше да го отнесе. Тя го изгледа като нещо, което спокойно би настъпила. Преди той да успее да се извини, че се е изпречил на пътя й, тя изчезна вътре и камбанката над вратата бе заглушена от затварянето.
Сузана Бордино, заета в този момент с почистването на витрината си преди посещението на синьор Кокоца от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, хвърли поглед на Аркадио Карнабучи, който можеше да изпепели и хляба във фурната на пекарната „Бордино“. След това тя повика съпруга си Мелкиоре и свекъра си Луиджи, както и цялата опашка клиенти, които очакваха появата на горещия, хрупкав и божествен хляб от фурната, изпълващ въздуха с неустоим аромат, за да станат сами свидетели на новия външен вид на Аркадио Карнабучи. Луиджи Бордино инстинктивно разбра защо Аркадио Карнабучи се бе облякъл като клоун и ревността закипя като ферментираща мая в обикновено спокойните води на душата му.
Аркадио Карнабучи дори в това объркано състояние изобщо не помисли да удря главата си в стените на пекарната, а гледаше с празен поглед морето от лица зад витрината, които също го наблюдаваха. Хлябовете не се превърнаха в пепел само благодарение на чист късмет, защото Луиджи Бордино следеше като омагьосан заедно с всички останали действията на бедния Аркадио.
Това патово положение продължи, докато изумителното майско небе не се разтвори и въпреки жегата тежки капки дъжд започнаха да падат от огромна височина. Залепиха мазната коса върху скалпа на Аркадио Карнабучи, а обядът на молците за миг подгизна.
В подобни моменти, които сякаш се разтягаха във времето и продължаваха вечно, Аркадио Карнабучи вярваше, че е умрял и е попаднал в ада. И въпреки това не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе пуснал корени като дърво. Накрая, когато дъждът започна да се стича на вадички по лицето и напълни очите му, от което те съвсем престанаха да виждат, той осъзна необходимостта от укритие и бавно закуцука към дома си, приведен под тежестта на шунката и нещастието си.
Сред ароматната топлина на пекарната „Бордино“ гражданите се оживиха отново като актьори на сцена. Луиджи Бордино си спомни за хляба точно навреме, но в интерес на истината, глазираната му коричка бе със съвсем леко по-тъмен кехлибарен оттенък от обичайния. Мелкиоре отново се зае да поръсва пастичините със захаросани капки, а Сузана шумно заклеймяваше Аркадио Карнабучи пред всеки, който бе готов да я слуша.
Причината за спектакъла, Аркадио Карнабучи, почти стигна вратата на къщичката си, когато дъждът спря така внезапно, сякаш някой беше затворил кранчето. Дъждовните облаци се разнесоха, слънцето жареше немилостиво и след секунди всички локви изсъхнаха. За падналия проливен дъжд говореше само постоянната влага в двора на Аркадио Карнабучи, чиято предна пътека се бе превърнала в блато. Трябва да му се признае, че не се разплака.
Прогизналият костюм беше станал тежък като броня. Червеният карамфил в бутониерата бе отнесен от дъжда. Ухажорската картичка в джоба му се бе превърнала на каша и скъпоценното й послание бе размазано в мастилено петно. Сега миризмата на мухъл и гнилоч бе преодоляна от вонята на мокро куче, която идваше от подгизналата вълна. Той остави сакото там, където го съблече — в коридора. Костюмът продължи да стои изправен. Беше се превърнал в най-заклетия му враг. Сега той го свързваше с ужасната сутрин и несправедливо го обвиняваше за нещастието си.
Занесе шунката в малката си кухня, помрачена сега от неуспеха и разочарованието. Колко различна беше от светлата, ведра стая, която бе напуснал преди немного време. Той си сложи очилата — очилата, които бе твърде суетен да носи, поставени до чашата с последната глътка кафе, която остана неизпита поради неговото нетърпение. Струваше му се, че е оставил кафето си преди години. Докато сядаше, той се видя отразен в калейдоскопа на гладкото покритие на масата. Измъчените му очи го гледаха, изпълнени с укор.
— Глупак такъв — разчете той изражението им.
Да. Той беше глупак. Един стар глупак.
Втора глава
В „Щастливото прасе“ Фернанда Пондероза бършеше и лъскаше, режеше шунка, опаковаше наденици, гарнираше свински глави, зареждаше рафтовете и обслужваше клиентите с високомерие, което удвояваше нейната привлекателност. Никога преди магазинът не бе толкова посещаван. Сякаш всеки мъж от района беше дошъл днес и Примо Касторини знаеше, че не свинските му продукти ги привличаха.
