Пучило в покрайнините на града възнамеряваше да унищожи конкурентите си. И „Щастливото прасе“ бе последната фамилна грижа, останала в бизнеса.
Погребението, както можеше да се очаква, беше безупречно във всяко отношение. Скръбта на вдовицата Мадалони заради загубата на съпруга й бе засенчена от нейното съжаление, че той не присъства, за да наблюдава славното си изпращане. Шестимата синове на Мадалони Помилио, Приско, Пиро, Малко, Ивано и Гадо носеха ковчега и се движеха с точността на войници на парад. Движенията им бяха толкова идеално синхронизирани, че приличаха на навити с пружина кукли. Не по-малко от трима свещеници водиха погребалната служба; наистина просто не можеше да има повече пищност и обстоятелственост, даже ако погребваха самия епископ.
Прошепнатите клюки, че семейство Мадалони се изхвърлят с прекалено разкошно и дори неблагочестиво погребение, скоро бяха заглушени.
Сред облаците тамян опечалените, които не изплакваха мъката си, плачеха поради възпалените си очи и носове. Безброй восъчни свещи огряваха вътрешността по-ярко от самия рай и димът цапаше тавана, който бе пребоядисан специално за случая.
Въпреки своята неохота и вродена стеснителност Аркадио Карнабучи беше удостоен с особено високата чест да изпее „Аве Мария“ заради впечатлението, което бе направил на дон Дино на Цветница. За да не надделее съпротивата му в последния момент, той беше взет с кола от къщурката му и настанен между братовчедите на дон Дино Селмо и Нарно. Дори му осигуриха роба, с която приличаше на пораснало момче от църковния хор.
През какви агонии премина Аркадио Карнабучи по време на службата. И те нямаха нищо общо със скръбта му за починалия. Той бе в състояние да мисли само за възможността да види отново Фернанда Пондероза, да изчисти всякакви недоразумения и с надежда да й направи предложение за брак; вместо това трябваше да пее на погребение. Разбира се, че не можеше да откаже. Съзнаваше твърде добре, че ако се опита да наложи волята си, наследствената маслинова горичка на династията Карнабучи щеше да лумне в пламъци. Но колко горчиви бяха чувствата му заради тази несправедливост. И как желаеше церемонията да премине по-бързо, за да може да избяга колкото е възможно по-скоро.
Насред всичко това и сред мъглата от тамян доктор Кроче забеляза характерната фигура на моята господарка на църковна пейка няколко реда зад него. Пристигането му навреме бе щастлива случайност. Те си размениха кимвания и когато накрая службата приключи след три часа хвалебствия, разнообразени с химни, четения и самата меса, те се срещнаха на църковната пътека.
Изчервени по един и същ начин, и двамата заговориха едновременно в стремежа си да разчупят леда.
— Прекрасна служба — тя.
— Разкошно изпращане — той.
Думите им се сблъскаха в задушния въздух и се смесиха, като предизвикаха и двамата да изпуснат сподавен кикот и после да се огледат крадешком наоколо от страх, че останалите в паството са ги чули.
Те се гледаха в очите в продължение на сякаш цяла вечност, но това вероятно продължи не повече от няколко секунди.
— Мърдайте — каза някой отзад.
Докторът усети нечий лакът в гърба си.
— Пътеката е задръстена.
— Не се блъскайте.
— Имайте търпение, чувате ли?
— Не мога да дишам в това меле.
— Движете се.
Силата на човешкия поток ги раздели. Телата на опечалените се настаниха между тях като приливна вълна. Моментът беше отминал. Те продължиха да гледат назад един към друг от местата си в навалицата. Никой от двамата не можеше да се бори срещу течението. Оформяха ли чувствените устни на доктора някаква дума, предназначена за сестрата? Тя извиваше шия да види, но вътре бе прекалено задимено, а сега и твърде тъмно, защото свещите бяха изгорели. Каза ли той нещо, каквото и да е? Той усещаше очите й върху себе си — неподвижни, кафяви, топли, приветливи. После, когато затвори клепачи, още ги виждаше.
Навън всички бяха заети в разговор с нахалните сплетници. Поликарпо Пинто искаше да говори за мазолите си. Филиберто Карофало търсеше лекарство за агресивните брадавици, които вгорчаваха живота му. Федра Брини демонстрира целулита си пред цялото паство.
Те се загубиха в тълпата и макар очите на всеки да продължаваха да търсят другия в увеличаващата се маса хора, търсените от тях фигури бяха изчезнали.
Осма глава
Веднага щом Аркадио Карнабучи успя да се промъкне през гъстата тълпа опечалени и да захвърли костюма си на хорист, той се запъти към „Щастливото прасе“, където разочарован научи, че обектът на мечтите му в момента работи. Познаваше слабостите на месаря и това никак не му харесваше. При първа възможност Аркадио щеше да я помоли да напусне.
Фернанда Пондероза беше сама в магазина, защото Примо Касторини трябваше спешно да се погрижи за някаква работа. По-рано той бе получил по пощата една от собствените си свински глави с прикачена бележка, която гласеше: „Дон Дино ще бъде отмъстен.“ Разбира се, касапинът разбираше какви са опасностите, ако се изправиш срещу мафията, но нямаше да позволи да го заплашват. И отиде във фабриката за свинско на Пучило за откровен разговор по въпроса за надениците. Той беше невинен и всеки, който твърдеше обратното, щеше да си намери белята.
Веднага щом камбаните на преподобната камбанария известиха края на погребалната меса, Фернанда Пондероза видя в магазина да влиза мъжът, който й направи серенада в първата вечер след пристигането й. Разбра, че това е той. Веднага позна дланите му. Големи като лопати, неловки и абсолютно неподходящи за хилавото му тяло. Тя разглеждаше мъжа с присвити очи. По-добре да не почваше да пее сега, защото щеше да го изхвърли навън на улицата. Какво искаше?
— Синьор? — Тя добави стоманена нотка в гласа си, за да го обезкуражи.
Боже, тя беше великолепна, помисли Аркадио. Униформата й изчезна по мистериозен начин и сега носеше тясна червена рокля, която очертаваше извивките й и го докарваше до лудост.
Речта, която Аркадио Карнабучи постоянно репетираше наум, след като се събуди от съня си предната нощ, и в по-обща форма през последните двадесет години, моментално се изпари.
Сега на дневна светлина той можеше ясно да види нейното великолепие. Онази нощ на балкона в светлината на фенера успя да получи само бегло впечатление от нея, но сега бе поразен от изумителната й пищност. Даже зъбите й бяха великолепни. Масивни. Като тези на кон. Той сякаш получи физически удар, виждайки я в плът и кръв — въплъщение на пулсиращите му желания, — заобиколена от свински крачета и висящи шунки.
Почувства как се олюлява. Краката му омекнаха. Сякаш не можеха да издържат тежестта му. Внезапно му стана непоносимо горещо. Знаеше, че се изчервява като рак. Започна да се паникьосва. Как можеше да започне да излива сърцето си тук, в свинската стая на месарницата? Имаше толкова много неща, които трябваше да изрече. Той бе съкрушен от мащаба и силата на собствените си чувства. Тези чувства го изпълваха до пръсване.
Не трябваше ли да размисли и да започне да пее? Винаги беше по-изкусен в песните, отколкото в разговорите. Моментът се разтегляше като дъвка. И двамата съзнаваха засилващото се неудобство. Очите на Фернанда Пондероза изпращаха стрели и бодли. Защо той не проговаряше?
— Да? — подкани го тя отново.
Той размърда устни, но думите не можаха да намерят пътя си от объркания му мозък и навън през устата му. За да подпомогне процеса и да свърже необходимите синапси4, той отвори и затвори устата си няколко пъти като риба.
— Шунка — успя да изтърси накрая и ларинксът го засмъдя от усилието, което му струваше тази единствена дума.
