тях непозната. Сузана разбираше, че тази жена означава лоши новини. Защо хората не можеха да си стоят в родните си места, питаше се тя. Гордееше се, че е родена, живее и със сигурност ще умре в околностите на камбанния звън на родното си място. Сузана не искаше да признае, че непознатата е красавица; според нея върху костите й имаше твърде много плът. Но знаеше, че има някои — и в тази група тя включваше своя похотлив свекър Луиджи, — които могат да бъдат впримчени от нея. Сузана познаваше неговите номера. Но непознатата трябваше да премисли добре нещата, ако смяташе да пипне Луиджи и да отмъкне пекарната под носа на Сузана. Никога. Само през трупа на Сузана. За това Фернанда Пондероза можеше да бъде сигурна.
От един горен прозорец Луиджи също гледаше, носът му изпотяваше стъклото и от този момент нататък той повече не помисли за моята господарка. Изтича долу до пещите, които току-що беше затворил за през нощта, и започна да меси някакво тесто. В това тесто той влагаше цялата неизразходвана страст, която му бе останала. Никога не бе обичал Глориана. Сега това му бе ясно като бял ден. Превръзката беше паднала от очите му. Първите шестдесет години от живота му бяха измама, пълна измама. Сега той откриваше любовта за първи път и сърцето му пееше в набръчканите гърди. Когато погледна надолу от небесата, Глориана заплака; тя бе отдала най-добрите години от живота си на този мъж.
Шеста глава
Аркадио Карнабучи беше прав: Фернанда Пондероза започна да съжалява за прибързаните си действия предишната вечер и искаше да се извини, задето го бе намокрила.
Аркадио Карнабучи се изчерви като пещ, отвори вратата на спалнята си и пусна вътре Фернанда Пондероза, която изглеждаше бледа, но решителна. Те минаха без обичайните общи приказки в салона. За какво им бяха думите? Тя бе дошла при него. Нищо друго нямаше значение. Той наблюдаваше как очите на Фернанда Пондероза оглеждат стаята. Слава богу, че бе имал предвидливостта да смени чаршафите. Великолепните нови чаршафи променяха всичко. Надяваше се тя да е впечатлена.
Погледите им се срещнаха. Аркадио Карнабучи не бе сигурен какво видя там. Любов ли беше това? Желание? Смях? А и какво видя тя в неговите очи? Той се почувства гол, макар все още да бе напълно облечен. Без да отмества поглед, Фернанда Пондероза започна да разкопчава блузата си. Устата на Аркадио Карнабучи пресъхна. Той нямаше много опит. Всъщност нямаше никакъв опит. И най-малко с други хора. Разбира се, беше чел разни ръководства, но това не бе същото. Обзе го паника, защото не знаеше какво да прави. И тя щеше да го намрази заради това. Дали да не хукне към вратата сега, когато мечтата му беше на косъм да се сбъдне? Какво щеше да си помисли за него? По-лошо ли бе да я отблъсне с неопитността си или да я накара да се почувства отритната? Той вече бе на границата на припадъка.
Тогава се случи нещо невероятно. Фернанда Пондероза се бе съблякла, без той да разбере, и сега дрехите й лежаха на пода в нежна купчинка около краката й. Тя се приближи. По-близо от всеки друг, който се бе приближавал преди до него с изключение на майка му и може би други членове на семейството, когато все още е бил бебе, може би баща му и баба му. Всъщност толкова близо, че той вече не можеше да я оглежда в подробности — загуби облика й, — тя беше само една голяма и почерняла от слънцето маса. Тогава той осъзна, че е без очилата си. Къде бяха те? Не помнеше да ги е свалял. Но сега това нямаше значение. Нищо нямаше значение освен този момент.
Почувства устни върху своите. Дъх срещу своя. Топли, меки, пълни устни. Усети как върхът на нос се плъзва съвсем леко срещу неговия. Устните се движеха, все още в контакт с неговите. Те някак засмукваха и манипулираха долната му устна. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Не знаеше дали бе прието да диша. Дори дали бе възможно. Но после спря да мисли и устните му, цялата му уста, отвърнаха на устните на Фернанда Пондероза. Той целуваше. Наистина целуваше. И изглежда, че го правеше както трябва.
Без да знаят, те се бяха прегърнали. Той стоеше изправен на пръсти, опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-висок. Ако се налагаше да се навежда, тя го прикриваше добре. Сега той я прегръщаше силно. Миризмата й го плени. Водопадът на косата й се вълнуваше върху ръцете му. Върху голите му ръце. По някакъв начин той се оказа гол. Как се бе случило това? Нямаше никакво неудобство или смущение. Крачолите на панталоните му не се оплетоха. Обувките му не се запънаха до пълното развързване на връзките им. Нямаше миризливи чорапи, за които да съжалява. Как успя тя да постигне това? Как, за бога, се случи това? Той я чувстваше до себе си. Около себе си. Възхитителната й плът се притискаше към него. Усети нежния натиск на гърдите й, които се притискаха към него. Безкрайно дългите й крака бързо се движеха нагоре-надолу по неговите крака. И през цялото време устните им трескаво се търсеха в опит да извлекат някакъв смисъл от копнежа им един към друг, който беше толкова силен, че нищо не можеше да го спре. Смучене, дърпане, изследване. Дланите й блуждаеха върху него. Щеше му се да е по-едър, за да може по-голяма част от него да усеща докосването й. Силните й пръсти натискаха лицето, шията, гърдите, страните, дупето, бедрата му. Някаква миризма увисна като облак около тях. Това бе нова за него миризма. Но тя беше най-опияняващата, която бе възможно да си представи. Това бе миризмата на двете им тела, шепнещи си едно на друго.
Аркадио Карнабучи започна да вие като вълк, който живее високо горе по планинските върхове. Той не знаеше как би могъл да понесе повече от това удоволствие, толкова силно, че ставаше мъчително.
Вън на двора кучето Макс пое щафетата, защото се страхуваше, че вълците са слезли долу в равнината, за да отнесат няколкото пилета, които гледаше господарят му. Проклетото куче беше толкова усърдно. Лаят му бе толкова силен.
— Моля те, не спирай — надвика врявата Аркадио Карнабучи с глас, изпълнен с напрежението на цялата гола сила на неговата насъбрана страст. Гласът на изтерзан мъж. И много различен глас от този, с който обикновено говореше.
Но Фернанда Пондероза бе спряла. Аркадио Карнабучи не можеше да го разбере. В това студено, празно място между съня и пробуждането той накрая осъзна, че е бил измамен от един сън. Макс все още лаеше. Единственият изблик бяха сълзите от гняв и разочарование на Аркадио Карнабучи.
Когато запали светлината и погледна часовника, той не можеше да повярва. Тогава го осени ужасната истина. Беше спал повече от двадесет и четири часа. Беше проспал нощта и следващия ден, и сега тук отново бе нощ. Това бяха последствията на песента, която го бе пресушила до дъно. Той внезапно се паникьоса, че е изпуснал погребението на Мадалони, на което трябваше да пее. Ако го беше изпуснал, можеше да очаква скоро да присъства на собственото си погребение. Но после се сети, че погребението е утре; не беше го изпуснал. Слава богу. Все пак бе пропуснал цял ден. Бе ограбен с цял ден, през който можеше да бъде с нея. Ден, който никога нямаше да се повтори. Какво се беше случило през това време? Ревността го разкъсваше. Би могло да се случи всичко.
Само ако бе погледнал навън, щеше да ме види как стоя там и го чакам.
Седма глава
На следващия ден пътищата на моята господарка и нейния доктор отново се пресякоха. За тях това беше изключителен знак за добър късмет, тъй като бяха събрани заедно два пъти за два дни. Но обстоятелствата на тази среща не бяха подозрителни. Това стана на погребението на градския гробар дон Дино Мадалони от погребална къща „Мадалони“. Смъртта му бе причинила вълнение най-вече защото никой не очакваше самият погребален директор да умре. Сякаш професията му осигуряваше безсмъртие. Ротарианец и играч на бридж, той беше важна личност в обществото и естествено важна клечка в местната организация на мафията.
Кончита Крочета го лекуваше от стомашна язва, която периодично ставаше причина за тревогите на гробаря, като прекъсваше програмата от охолни банкети, с която домакинството му бе знаменито. В допълнение тя налагаше с лапи десния крак на дон Дино.
Въпреки това нито язвата, нито подаграта го отнесоха. Причината беше една наденица. Или поне така разказваше клюката. Говореше се, че надениците от „Щастливото прасе“, онези същите наденици, направени с толкова грижа от Примо Касторини, бяха отговорни за кончината на дон Дино в разцвета на силите му.
Разбира се, в този слух нямаше и капка истина. Сътрудниците на дон Дино го бяха измислили, защото конкуренцията за свинското в региона бе ожесточена и контролираната от мафията фабрика за свинско на
