наслаждаваше на момента.
Фернанда Пондероза го наблюдаваше как изтрива потта от челото си с опакото на ръката си и оставя петно от тъмночервена кръв, което правеше вида му още по-опасен.
— Ще остана, докато брат ви се върне — спокойно отвърна тя.
Никога не би могъл да си представи гласа й, никога не би повярвал, че е истински. Винаги щеше да помни вълнението, което изпита, когато го чу за пръв път. Все едно през него чак до слабините му премина светкавица. Единственото му желание беше това чувство да се запази завинаги.
— Брат ми няма да се върне — едва успя да отговори той. Погледът му я възпря да му опонира, но тя знаеше, че Фиделио ще се върне. Гърлото на Примо Касторини сякаш беше пълно със силно нагрят от слънцето пясък. Фернанда Пондероза усети описването на гореща вода пред лицето си, когато Мария Календа заля с вдигаща пара кофа прасето, а после започна да стърже четината със закривен нож.
— Ще дойда следобяд — обеща тя, — за да помогна.
— Ще бъда разочарован, ако не го направите — бавно отвърна той и се приближи. Вече говореше почти шепнешком, което накара Мария Календа да прекрати стъргането и да наостри слух.
Фернанда Пондероза му обърна гръб и се отдалечи. Полюляването на ханша й беше като извивката на вълна, съединяваща се с пясъка на плажа. Като човек, който никога не бе виждал океана, той искаше да легне и да се потопи в него. Не откъсна очи от нея, докато тя вървеше през селскостопанския двор и не се загуби от поглед. Когато се върна към работата си по закланото прасе, изразът на лицето му отново накара Мария Календа да се подсмихва. Непознатата трябваше да внимава.
Четвърта глава
Денят бе хубав — първи май, а вече бе необичайно горещо. Лятото завладя местността за едно денонощие, но никой не би могъл да предвиди какво ни готви времето по-късно.
Цветовете по живия плет цъфтяха буйно. Въздухът бе пренаситен от богатия им аромат и от звука на насекомите, от жуженето на дебелите пчели, които събираха цветен прашец, и на заетите мухи, от пеещите бръмбари жътвари. Санчио, лекомисленото муле на семейство Касторини, беше на своята ливада и ревеше силно. Като си помисля, че по едно време обмислях да го допусна до сърцето си! Мученето на кравите бе ликуващо като църковен хор. Пилетата къткаха, козите бръщолевеха, а овцете мляскаха. Земята беше пълна с живот, високо горе в синьото небе, което приличаше на току-що измито, лястовиците се стрелкаха и описваха арки и кръгове.
Фернанда Пондероза пристигна в града, където улиците бяха пълни с хора, които обсъждаха странния феномен на пеенето от предната вечер.
Герберто Николето настояваше за компенсация от Министерството на земеделието заради неговите пъпеши: през нощта те бяха пораснали, бяха станали чудовищно големи и се бяха деформирали в смущаващи форми.
Филиберто Карофало се оплака, че козите му дават зелено мляко.
Амелберга Фидоти твърдеше, че фонтанът първо спрял, а после започнал да хвърля зехтин.
По-рано същия ден делегация се потътри нагоре в планината, за да се консултира с отшелника Недо, но не получи от него потвърждение: той, изглежда, бе изпаднал в дълбок транс и не отговаряше на никакви въпроси. Въпреки че гражданите търпеливо го изчакваха да заговори и държаха под носа му онова, което му бяха донесли — месо, яйца, хляб и вълнени чорапи, — ученият мъж оставаше безмълвен и след неколкочасово интензивно наблюдение на брадатия мъдрец гражданите се потьтриха обратно, не по-мъдри, отколкото като дойдоха.
След като изпитаха това разочарование, те отидоха при Сперанца Пати, която най-много се приближаваше до представата за учен в града. Тя разгледа няколко книги в библиотеката и не можа да даде обяснение. Това обаче не спря проучванията й дотук.
Себастиано Монфрегола беше извадил един стол и подстригваше на улицата, както правеше на празници. Когато Фернанда Пондероза успя да си пробие път край него, той беше толкова поразен от приликата с починалата й сестра, че едва не отряза ухото на Франко Лаудато с бръснач.
Фернанда Пондероза знаеше, че магическият звук не е нищо друго освен налудничавата серенада на селския идиот, но не каза нищо.
Докато стигне месарницата, тя трябваше да си пробива път с лакти през тълпата, която чакаше пред световноизвестната пекарна „Бордино“. В днешния ден тук се въртеше бясна търговия в карнавалната атмосфера, обзела целия град. А освен обичайните хлябове и сладки Мелкиоре Бордино, син на собственика, който беше вълшебник, отбеляза деня с марципанови ангели, от чиито гърла се сипеха ноти от златни захарни кристали.
Луиджи Бордино, баща на Мелкиоре, беше наследил занаята от баща си, също Луиджи Бордино, който го бе наследил от своя баща, Манфреди Бордино. Никой не си спомняше времето, когато в този град не е имало пекарна „Бордино“.
Хлябът бе животът на Луиджи Бордино. Миризмата на хляб бе увиснала край него като пара. Нощем в леглото си той мислеше за хляба. Книгите, които четеше, бяха за хляба. Единствените шоупрограми по телевизията, които харесваше, бяха за хляба. Хлябът беше любимата му храна. Не харесваше нищо повече от резен от своя собствен хляб, без украса, без зехтин, без масло, сирене или конфитюр. За него бе достатъчно добър такъв, какъвто беше.
Хлябът на Бордино беше изключително популярен. Имаше още една пекарна в другия край на града и е вярно, че хлябът там беше по-евтин, отколкото при Бордино, но него го купуваха само скъперниците. Онези, които искаха любов в хляба си, се нареждаха на опашката пред „Бордино“ сутрин, когато миризмата на рая се появеше пред магазина.
Но както казва поговорката, човек не може да живее само с единия хляб. Много години бяха минали, откакто съпругата на Луиджи, Глориана, самата тя от фамилия хлебари в Губио, далече на север, отиде до голямата печка на небето. В продължение на много години той хранеше надежди да намери нова любов, но обектът на неговите желания, моята господарка Кончета Крочета, така и не насърчи неговите опити за сближаване.
Много пъти той месеше специално тесто за нея, в което слагаше за специална съставка любов. Сладки изкушения като смокини или нарове, стафиди или ангелика, череши или в сезона — праскови, дори розови листенца. Оформяше любимото си тесто в най-невероятни форми: венци, букети цветя, сърца, плодове, кошници. Изобретателността му нямаше край. А после с най-голямо внимание и нежност ги загъваше в опаковъчна хартия; поставяше ги в кутии и ги доставяше лично до нашата къща, придружени с картичка с почтително съдържание.
Благодарствените бележки на Кончета Крочета се трупаха под възглавницата на хлебаря, но така и не му дадоха претекст да отиде по-далече. Кончета Крочета харесваше тестените изделия, но от чудодейната добавка, любовта, тестото в гърдите й така и не бухна, поне не за Луиджи Бордино. По-скоро когато ядеше хляб, изпитваше по-голяма любов към Амилкаре Кроче.
Луиджи живееше със сина си Мелкиоре, сладкаря, и съпругата му Сузана. В сърцето си Луиджи не можеше да разбере избора на Мелкиоре. Вярно, Сузана не бе виновна, че имаше болен стомах и не беше в състояние да оцени хляба, който беше животът им. Но Сузана не беше лесен човек, с когото да се живее без проблеми. У нея имаше нещо свадливо. Физически тя беше единствената болезнено слаба в околността. А езикът й беше толкова остър, колкото и чертите й. Често говореше за прогреса, за необходимостта да се работи с модерни средства и никога не се уморяваше да изтъква предимствата на електрическите фурни пред печките на дърва и на промишлените постижения, които могат да механизират процеса на месене, който Луиджи обичаше повече от всичко друго. Хлебарят беше непоколебим, но синът му, който копнееше за спокоен живот, започваше да подкрепя жена си.
Най-големият страх на Сузана, който често тревожеше съня й през нощта, беше, че нейният свекър ще се ожени повторно и тя следеше с тревога вниманието, което той оказваше на Кончета Крочета. Тя не се поколеба да прокълне съюза и може би точно това попречи на господарката ми да отговори с повече чувства на ухажването на хлебаря.
Бидейки така самотен, Луиджи започна да се чувства изолиран в собствения си магазин и се страхуваше какво ще донесе бъдещето. В резултат или може би заради самотата и страха той работеше по-усилно от
