Кризата бе преминала. Напрежението в атмосферата на месарницата малко се разреди, но недостатъчно, за да накара и двамата да се почувстват по-удобно.
— Коя? — дойде нейният рязък отговор.
Аркадио Карнабучи само успя да посочи с един от огромните си червеникави пръсти шунката, висяща точно над главата на Фернанда Пондероза. Ръката му, огромна и космата, трептеше във въздуха пред очите й. Това беше отвратително. Нямаше как отвращението й да бъде по-осезаемо или по-очевидно, но Аркадио Карнабучи бе сляп за това. Той си имаше своя сценарий и се придържаше към него. И в пълните й с отрова очи откриваше само любов. Неукрепнала любов, трябваше да признае, но тя все пак беше там. Трябваше да бъде там.
Фернанда Пондероза протегна ръка нагоре и свали долу шунката от куката й. Той я наблюдаваше очарован. Тя усещаше погледа му върху себе си. Той започна да се поти. Тя се изчерви. Той почервеня като домат. Тя му уви шунката в кафява амбалажна хартия и я бутна към него по тезгяха.
— Петдесет — каза му.
Той измъкна смачкана банкнота от един джоб и я протегна към нея. Тя я гледаше така, сякаш съдържаше някаква болест. Внимателно я издърпа от хватката му с върховете на палеца и показалеца си, пусна я от високо в чекмеджето на касата и с трясък го затвори. После започна да работи зад щанда, да подрежда буркани и туршии и да забърсва с парцал блестящите вече повърхности. Аркадио Карнабучи се опита да измисли всякакви възможни причини, за да остане, но това не му се удаде и накрая разбра нейния намек, взе си шунката, измърмори „приятен ден“ и напусна магазина.
Фернанда Пондероза не отговори, а използва шише с дезинфектант за тази част от тезгяха, която бе замърсена от допира на ръцете му.
Той прекара вътре двайсет и три минути и те размениха помежду си точно седем думи. Вън, на улицата, Аркадио Карнабучи беше готов да се унищожи.
Той неколкократно удари главата си в стената на пекарната „Бордино“ съвсем открито пред тълпите минувачи.
Поликарпо Пинто и Себастиано Монфрегола се спогледаха и поклатиха глави.
— Това може да причини на мъжа самотният живот — коментира мъдро Поликарпо.
— Той трябва да се ожени — съгласи се Себастиано.
— Но кой ще го вземе? — извика Лука Карлучио, сбръчканият обущар, който се наслаждаваше на спектатъла от прага си от другата страна на улицата.
— Чух, че е купувал чаршафи…
— Той е на ръба на лудостта, това е ясно.
Сузана Бордино побърза да излезе от пекарната, за да провери за всякакви възможни повреди на сградата, за която се закле, че скоро ще бъде нейна.
— Хей — излая тя към моя нещастен производител на маслини. — Върви си блъскай главата върху стената на някой друг. Такава твърда глава — и да я блъскаш по стените. Нищо чудно да предизвика земетресение.
Аркадио, изумен както от собствената си неадекватност, така и от ударите, които сам си бе нанесъл, тихо се измъкна към маслиновата си горичка и сподели горчивата си тайна със своите дървета. Той знаеше, че реалният разговор с нея не протече добре. Когато подготвяше хубавата си реч, пропусна да вземе предвид своята нервност. Сам саботира добре подготвените си планове. Как проклинаше саморазруши- телните си импулси.
Аз го наблюдавах иззад шумолящия жив плет в покрайнините на горичката и очите ми бяха замъглени от сълзи. Срам ме е да призная, че господарката ми трябваше да отиде на погребението пеша, но тази сутрин аз отново не бях в обора си.
Когато сълзите на Аркадио Карнабучи пресъхнаха и попиха в меката почва на маслиновата горичка, сълзи, които по-късно щяха да придадат допълнителна пикантност на знаменития му зехтин, и успокояващият въздух на древната горичка го утеши, той започна да събира като сврака сребърните частици надежда от купчината боклуци на отчаянието.
Въпреки тази втора несполука той знаеше, че тя му принадлежи и е единствено негова. Утре щеше да се наконти — вече без полумерки, — за да се върне в касапницата. Там щеше да обяви любовта си и да вземе своята награда.
Трета част
РАСТЕЖ
Първа глава
На следващата сутрин Аркадио Карнабучи улови образа си в блестящата стъклена витрина на „Щастливото прасе“ и едва се разпозна. Бе решил да остави очилата си у дома и почти не виждаше без тях. Без очила лицето му изглеждаше съвсем различно. Струваше му се чуждо и дори тези, които никога преди не го бяха виждали, щяха да кажат, че нещо му липсва.
Необходими му бяха няколко секунди, за да познае себе си в индивида в елегантен костюм със зализана назад коса и червен карамфил, който видя отразен там.
Наистина, личеше си, че костюмът отдавна е единствен източник на прехрана за семейството молци, които живееха в стария му гардероб, и те наблюдаваха разтревожени, докато той го сваляше от ръждясалата закачалка и го отнасяше.
— Ще се върне навреме за обяд, милички — успокои майката гладните си личинки, опитвайки се да звучи оптимистично, но изгледите за закуска бяха мрачни.
Дължината на панталона му вече не беше толкова модерна. Сега, когато стана модно да се вижда голяма част от чорапа между подгъва и обувката, дължината на панталоните му не беше вече толкова модна, както когато костюмът бе нов. Но въпреки това, щом Аркадио Карнабучи се позна и изненадата му отмина, позволявайки на веждите да заемат обичайното си положение върху лицето, той усети прилив на гордост заради начина, по който се бе издокарал.
Той потърси в джоба си ухажорската картичка, върху която бе написал най-важното; този път нямаше да позволи на нервите си да му изиграят лоша шега. Цялата предишна вечер направо бе агонизирал при надписването на картичката. От пакета със сто такива картички, който купи за целта от книжарницата на „Виа Батиста“, бързо се образува планина от смачкана хартия в краката му под масата. Когато стигна до последната, той знаеше, че този път трябва да я надпише правилно. Сега или никога. Без повече грешки. Ръката му, която се чувстваше неуверена, тъй като нямаше никаква команда от мозъка, вдигна писалката и като страничен наблюдател той видя как тя изписва следните думи с детински почерк:
„Фернанда Пондероза, обичам те. Бъди моя.“
Разглеждаше изписаните от ръката думи, търсейки някакво скрито значение. Но те бяха достатъчно обикновени и подходящи. Нищо излишно, нищо грубо. Наистина в тях нямаше и следа от екстравагантната емоция, която би искал да предаде, но, общо взето, посланието бе добро и приемайки самостоятелното действие на ръката си като благоприятен знак, той угаси лампата, легна си и напразно се опита да сънува Фернанда Пондероза. Нейно мъгляво подобие трептеше някъде над него и всеки път, когато съзнанието му се опитваше да го улови, то изчезваше.
На другата сутрин познатият тон на кравешкия хлопатар отново обяви присъствието на Аркадио Карнабучи в „Щастливото прасе“ и веднъж попаднал вътре, слабо виждащите му очи потърсиха внушителната фигура на Фернанда Пондероза.
Но той успя да различи само огромни люлеещи се розови петна, които го озадачаваха, докато не осъзна, че това са шунките с размазани от късогледството му очертания. Един гръмовен глас го накара виновно да подскочи. Това не беше гласът на Фернанда Пондероза. Не. Това беше Примо Касторини.
— Здравей, Аркадио Карнабучи.
И отново устата на производителя на маслини извърши рибешки движения. Самият той не очакваше това от себе си.
Примо Касторини не закъсня да забележи промяната в Аркадио Карнабучи и ревността му подскочи като кобра, готова за атака.
