Луиджи Бордино откри своята муза във Фернанда Пондероза. Когато научи за привързаността й към маймуните, той й занесе хлебно копие на Оскар с истински размери. Последваха миниатюрни костенурки. Фернанда Пондероза се отнасяше към Луиджи Бордино като към някое от своите животни и се смееше на опитите му да спечели нейното благоразположение. Той й отговаряше, като припкаше наоколо като кутре.
Ала на другите не им бе забавно. На Сузана Бордино й излизаше пяна на устата. Безразсъдният й свекър се държеше като влюбен юноша, но какво можеше да направи тя? Деликатните косми по ушите на Мелкиоре скоро бяха опърлени от постоянните й оплаквания. Въпреки че техните бащи, дядовци и наистина всичките им предци са били съседи и дори приятели, Примо Касторино беше решил да пререже гърлото на Луиджи Бордино с големия нож. И щеше да го направи, ако това безразсъдство продължаваше. Да, щеше да го заколи като прасе. Нека да му изтече кръвта. Да го окачи на месарската кука. Да изсипе червата му в някое ведро. Да го превърне в наденици. Той знаеше, че ще го направи скоро. Всеки момент. Бог да му е на помощ, защото полудяваше.
Останалата част от деня прекара в размишления. Помисли да затвори месарницата и да изгони всички навън. Не можеше да търпи други мъже да я гледат. Всеки похотлив поглед бе за него обида. Какво ако бизнесът фалираше? На него не му пукаше. Той вече не бе важен за него. Искаше само да я гледа.
Да, Фернанда Пондероза го влудяваше. Тя напълно го беше обсебила. Той с недоумение си спомняше последните четирийсет и осем часа. Даже не можеше да се познае. Вече не беше Примо Касторини, свинският касапин. Беше някой друг. Но кой? Това не знаеше.
И въпреки това тя не го забелязваше. Изобщо. Защо бе така? Той не бе свикнал с такова отношение. Беше нещо като фаворит на жените в региона. Повечето от тях се бяха домогвали за вниманието му. Мъжката му гордост бе наранена. Какво му ставаше, че да го подиграват така и да предпочитат всеки друг глупак пред него?
Тази вечер Примо Касторини бе забавляван от благоуханната вдовица Филипучи, една от неговите дами приятелки, с която преди тази катастрофална промяна той беше повече от щастлив да прекарва от време на време по няколко часа. Но сега не можеше да откъсне съзнанието си от Фернанда Пондероза.
Дори когато вдовицата му пя любовни песни под съпровод на китара, дори когато му изпълни гола танца на кадифените патици, дори когато заемаше тантрични пози йога, които практикуваше за същата тази цел, дори когато я проклинаше, че не е Фернанда Пондероза. Как бе възможно някоя жена да се сравнява с нея? Беше глупаво от страна на вдовицата дори да се опитва. Не само му бе скучно. Той беше отвратен.
След като напусна будоара на вдовицата, Примо Касторини обикаля безцелно улиците. Не знаеше къде отива, нито какво прави. Обувките му се изтъркаха от тротоарите. Тези, които го гледаха, се тревожеха да не предизвика някое земетресение или най-малкото свличане на камъни. Сега на града му трябваше малко, защото бе построен направо върху голям разлом в земната кора и в миналото дори твърде ентусиазирано счупване на твърдо сварено яйце бе достатъчно, за да причини катастрофа.
Примо Касторини обаче не се терзаеше от това. Нека предизвика земетресение. Нека да умре. Нека всички да умрат, вместо той да продължава да тъне в нещастието си. Някакъв сърбеж в самата му сърцевина сякаш го разпъваше на кръст. Той се държеше изправен, стегнат, опитваше се да контролира всеки свой мускул, но не можеше да облекчи търкането, триенето, свиването и разпускането, пулсирането, болката, да, откровената болка, която започна да сълзи в него и се изля като потоп.
Моята господарка, която точно тогава мина случайно край него, намигна на Примо Касторини и му връчи тубичка с балсам за втриване.
— Втрий в тялото си това нещо — любезно го посъветва тя. — Ще помогне.
Но Примо Касторини знаеше, че никакво лекарство няма да го излекува. Лицето на Фернанда Пондероза владееше мислите му. Макар в нея да се долавяше някаква повърхностна прилика със Силвана, той разбираше, че те изобщо не си приличат. Силвана беше обикновена. Чертите им безспорно бяха еднакви, но някаква магия бе добавена в същността на Фернанда Пондероза. Нейното тяло, нейната осанка, наперената й походка бяха предназначени да унищожават мъжете. А колко силно желаеше той да бъде унищожен.
Защо тя не издаваше нищо за себе си? Той се бе опитал да завърже разговор с нея. Да я предразположи към откровеност. В края на краищата, те всъщност бяха роднини. В продължение на двата мъчителни, великолепни дни, през които работиха заедно, тя не разкри нищо. Никаква лична информация. Това беше подозрително. Какво криеше? Каква игра играеше? Какво беше бъдещето й?
Трябваше ли сега да отиде при нея? Да се хвърли в краката й? Да я хвърли на леглото и да й покаже любовта на един истински мъж? Само едно нещо го спираше: не можеше да рискува тя да го отхвърли. Знаеше, че може да понесе всичко освен това. Единствено това щеше да го съсипе. Ох, само да дойде утрешният ден и отново да бъде с нея. Да нахрани очите си с нея. Да вдишва неотразимата й миризма. Да усеща тръпката от тялото, й, когато минава наблизо. Как щеше да изтърпи бавно точещите се часове на оставащата нощ?
Краката му сами го отведоха до старата му фамилна къща. Искаше само да я зърне, това бе всичко. Но нямаше нито една запалена светлина. Мястото изглеждаше изоставено. И ревността му веднага започна да рисува в съзнанието му болезнени картини: Фернанда Пондероза и някакъв мистериозен мъж вечерят на свещи в ресторант „Бенито“, танцуват танго в „Дивина“ или още по-лошо, лежат прегърнати в огромно кръгло легло, застлано с черни сатенени чаршафи.
Но Фернанда Пондероза не беше излязла в града с друг мъж. Разбира се, че не. Тя се намираше в древната кухня на Касторини и допиваше чаша студено кафе, което бе забравила да изпие. Беше се стьмнило, както седеше до дългата маса, вглъбена в спомени за миналото, опитваща се да увлече Силвана в разговор, но Силвана решително отказваше да се появи.
Когато Примо Касторини се отдалечи, изпълнен с горчива ярост, той не забеляза фигурата на Сузана Бордино, която дебнеше в сенките, наблюдаваше и чакаше. Тя също бе заета с мисли за непознатата, но поради различна причина.
Трета глава
Бебетата личинки в гардероба на Аркадио Карнабучи умряха сгърчени поради липсата на храна. Майката молец лежеше в един ъгъл, крилата й бяха пречупени под тежестта на мъката. Напразно бяха чакали ден подир ден завръщането на костюма. Той никога не пристигна.
Всъщност костюмът беше изхвърлен на боклука от Кончета Крочета, която го намери захвърлен в коридора, когато дойде да посети Аркадио Карнабучи. С удивителния си инстинкт моята господарка беше отгатнала, че нещо го измъчва, и пристигна неканена.
Тя влезе в кухнята и откри тялото на моя производител на маслини отпуснато на стола, само по дълги долни гащи, от които капеше вода — той ги сваляше само през месец август, — и една долна риза. Трябва да отбележа, че каквото и да носеше, аз винаги го намирах възхитителен.
Но това, което тя не успя да предвиди, беше тежестта на нещастието, което, изглежда, го бе поразило толкова жестоко предния ден. Очите му бяха отворени, но невиждащи, той се намираше в безсъзнание и едва дишаше. Плътта му бе студена и сива, много по-сива от обикновено, и косата му, стърчаща като купчина катран върху главата, я накара да изпита чувство на тревога, каквото рядко бе изпитвала по време на дългата си забележителна кариера. Цялото му същество сочеше наличието на някаква рядка и ужасна инфекция.
Кончета Крочета имаше предпазливостта да си сложи чифт гумени ръкавици, купени на едро от същия този търговец, който бе пътувал на „Санта Луиджия“ в страх от Фернанда Пондероза, и извърши обичайните тестове. Тя откри, че той е полумъртъв. Дори може би и по-малко жив.
Настани го колкото можа по-удобно, като махна падналата в скута му шунка и го покри с една черга от пода, която беше осеяна със смачкани парчета картон. Присъствието на шунката я тревожеше. Бе чувала навремето за някои гротескни фетиши, но никой от тях не включваше студено месо. Тя бързо телефонира за линейка.
Аз наблюдавах с тревога през прозореца с притиснати до стъклото ноздри. Само да можех самата аз да вляза в къщичката, тогава щях да го спася: щях да му направя изкуствено дишане уста в уста, сърдечен масаж и каквото бе необходимо. Бях наблюдавала господарката си достатъчно, за да мога да извършвам сама такива процедури.
