се струпаха и задушиха искрите.
Кончета Крочета първа беше обзета от страхове. В края на краищата тя беше тази, която направи първата стъпка. Трябваше да оправдае идването си тук по такъв нетрадиционен начин с разумни и смислени причини. Въпреки обещанията, които бе дала пред себе си по обратния път от болницата, цялата предишна неловкост и смущение прие огромни размери и се засили. И самият доктор се изчерви като домат при мисълта колко глупав се бе показал, когато се срещнаха за последен път. Това, което бе започнало обещаващо само преди две секунди, се превърна драматично в пропаст от глупост и срам.
Потискайки трепета в гласа си, тя обясни странното състояние на бебето Фонди. От разумния й разказ никой, и най-малко докторът, не можеше да разбере вълнуващите я чувства. Магията наистина беше изчезнала. Тя толкова добре успя да се държи строго професионално, че у Амилкаре Кроче се затвърди убеждението, че изобщо не се интересува от него и през всичките тези години се е измъчвал под влиянието на една самоизмама. Любопитството му бе събудено от идеята за бебе с крила и той побърза да обуе маратонките си и да хвърли на гърба си раницата, в която държеше мехлема и лапите със синап за професионална употреба, а също инструментите и екипировката за първа помощ.
Ние тръгнахме заедно, но въпреки неотдавнашните си тренировки аз бях по-бавна поради теглото на Кончета Крочета на гърба ми, а освен това този ден вече бях изминала много километри. Макар да ме пришпорваше безмилостно по меката долна част на корема, ние скоро бяхме изпреварени от атлетичното изпълнение на доктора. Той ни махна срамежливо от върха на първия хълм пред нас, след което изчезна от погледите ни.
Слънцето също избра този момент, за да потъне зад планините, като ни потопи в мастилен мрак, който се отразяваше в нещастието на всяка една от нас. Отмина още един ден, през който моят възлюблен лежеше като труп. Колко още щяха да последват, преди да приключи това агонизиращо очакване?
Седма глава
Докато Белинда Фонди лежеше като безжизнена в резултат от сънотворното, дадено й от Кончета Крочета, Ромео пое грижите за бебето. Той успя по някакъв начин да развърже хомота и да остави прозореца отворен.
Не бе в състояние напълно да обясни последвалото, но човек добиваше впечатление за тихо пляскане на криле като при лебед, който нарежда перата си, бриз лек като зефир; и след секунда Серафино вече го нямало. Рязко очертано на фона на луната, огромната, тлъста, восъчна луна, бебето запляскало с криле все по-високо и по-високо, оставяйки зад себе си ято бели гълъби.
В този момент пристигна доктор Кроче и стана свидетел на трагедията още от двора, без да може да направи нищо по въпроса. Почти не вярваше, че това е възможно, макар да го беше видял със собствените си очи. Ромео Фонди изтича навън от къщата, въоръжен с мрежата за пеперуди, в която Кончета Крочета веднъж вече бе хванала бебето през деня, и макар да тичаше бързо и да подскачаше толкова високо във въздуха, колкото можеше, случаят беше безнадежден. Доктор Кроче тичаше до обезумелия баща и когато на Ромео Фонди му стана ясно, че синът му е загубен и сега ще се наложи да обяснява случилото се на жена си, той се свлече встрани от пътя и заплака.
Те се взираха заедно нагоре в небето и гледаха как бебето с крила и ятото гълъби ставаха все по-малки и по-малки и от миниатюрни точки върху повърхността на луната те се изгубиха на фона й без следа и никога вече нямаше да ги видят.
Доктор Кроче остави Ромео Фонди да плаче и следващата пролет на мястото, където попиха сълзите му, израсна напълно нов и още неоткрит вид бурен, който предизвика голямо вълнение сред ботаниците по света.
Когато Ромео Фонди се наплака до изтощение, доктор Кроче му помогна да се изправи и като го прегърна любезно през раменете, го поведе бавно обратно към къщата, където Белинда Фонди, все още потънала в дълбок сън от лекарството, не подозираше, че бебето й е изгубено в безкрайните пространства на вселената.
По-късно, когато докторът вече бе дал това малко успокоение на скърбящите родители, той напусна къщата и известно време обикаляше безцелно наоколо, без да знае накъде да поеме. Не можеше да разбере изключителното състояние на бебето и беше потресен. Знаеше, че медицината не може да обясни всичко. Не съществуваше рационално, научно обяснение за случилото се. Но той не вярваше в магии. Нито в дявола. Нито в Бога. По-лесно му бе да каже в какво не вярваше, отколкото в какво вярваше. Лично видя как бебето отлита с крила, които се разтваряха от раменете му. Никога през цялата си лекарска практика не беше чел съобщения за такива неща, да не говорим за лични наблюдения. Къде можеше да започне да търси обяснение?
Сред хаоса на света имаше само едно сигурно нещо. Кончета Крочета. Знаеше, че се нуждае от нея, и изпитваните от него чувства на неблагополучие, разпад и липса на покой в душата и тялото му, усещането, че е чужденец в някаква чужда страна — всичко това той приписваше на неспособността си да стигне до нея. Стараеше се да не гледа на Кончета Крочета като на някаква панацея за всички неудачи в живота си, но, от друга страна, чувстваше, че докато не се разреши този единствен проблем, останал неразрешен и неконсумиран в продължение на двайсет години, нямаше да може да погледне отвъд него.
Без да го съзнава, той беше пристигнал до нашата къщичка. Това го изненада. Тревожеше се, че ще бъде забелязан. И какво от това? Какво значение имаше това сега? Важно беше само едно. Да я поиска да бъде негова. Той обиколи хиляда пъти квартала около къщичката. Ако можеше да отиде при нея. Да я прегърне. Да потъне в нея и да избяга от света за малко, завинаги. Но краката му не позволяваха да се появи на прага й. Всеки път, когато се спираше там за секунда, те продължаваха безмилостно да го носят в обиколки около квартала.
Аз не бях там, разбира се, защото избрах малките часове на нощта за посещенията си в болницата, но когато се върнах, усетих с чувствителния си нос, че докторът е прекарал по-голямата част от нощта в квартала в очакване на шанса си с моята господарка, както в миналото преди трагедията аз чаках пред къщичката на Аркадио Карнабучи.
Но накрая докторът си отиде. На хиляда и първата обиколка той разбра безнадеждността на всичко това. Кончета Крочета го мразеше. Държа се толкова официално по-рано същата вечер. Толкова грубо и професионално. Сега съзнаваше, че е изпуснал шанса си с нея. И тя го наказваше. Ако беше заговорил преди години, можеха да открият щастието. Но сега знаеше, че се заблуждава, ако смята, че тя му е дала в замяна дори капка от огромния океан любов, който той изпитваше към нея.
В същото време Кончета Крочета лежеше будна и скърцаше със зъби заради начина, по който бе объркала всичко с доктора. Каква глупачка беше. Истинска глупачка. Повтаряше си всяка дума от техния скован разговор. Това дори не можеше да се нарече разговор. Приличаше повече на делова среща. Ох, това беше безнадеждно. Тя беше безнадеждна. Бе изгубила изкуството да разговаря. Вече не знаеше как да говори с мъж. Нищо чудно, че си остана стара мома. И сега поради глупостта си бе обречена завинаги да остане такава.
Тя все още скърцаше със зъби, когато аз се върнах в обора си, защото с острия си слух винаги можех да кажа кога е прекарала лоша нощ. Само ако бе отишла до прозореца и бе погледнала навън, там навън, под светлината на огромната бяла луна все още на небето, щеше да види Амилкаре Кроче сред розите под прозореца й и тогава всичко щеше да бъде съвсем различно.
Но тя не го направи. Натъжен, докторът бавно се върна по обратния път до собствената си къща в Монтебуфо. Когато стигна там, почти се зазоряваше и макар да си легна в леглото напълно облечен, той лежеше, гледаше влажното петно на тавана и не можеше да заспи. Мислеше да се премести някъде. Да започне наново на друго място. Беше се погребал жив в продължение на двайсет години в това селце. Остана толкова дълго заради нея. Но може би беше време да приеме истината, да я забрави и да продължи нататък. Отново го обзе чувството, че трябва да действа сега или никога. Ако не заминеше скоро, щеше да стане твърде късно. Щеше да му отнеме време да се наложи отново на друго място. Може би трябваше да се върне в града. Ставаше прекалено стар за това провинциално тичане. Костите го боляха. Цялото тяло го болеше. В града пациентите поне щяха да бъдат по-близо един до друг. Бърза едночасова разходка, два часа най-много, щеше да го отведе от единия край на града до другия. А тук просто не можеше да покрие района. Нямаше и кой знае каква практика. Липсваха му компания, разговори, цивилизацията. Ръждясваше
