половете. По-малката му сестра Астрид, която имаше телосложение на млада мечка, бе завардила някакъв младеж от гостите и го насилваше да танцуват под веселите звуци на свирката. Те се въртяха във вихър около масите — тя и червендалестият й партньор. На фона на огромното и тяло той изглеждаше като джудже, а тя непрекъснато го буташе напред, като се смееше с глас, които показваше, че е изпила далеч повече бира, отколкото подхождаше на една неомъжена жена.
— Още веднъж ти благодаря, че се съгласи да я вземеш — чу Брандър баща си да казва шепнешком отляво.
Брандър свъси вежди. Искаше му се да каже веднъж завинаги колко потиснат се чувства, като му налага да вземе със себе си недодяланата си сестра на тази твърде рискована експедиция. Но като премисли, разбра, че няма да постигне нищо, като се оплаква, защото вече е твърде късно. Макар и да знаеше, че ще бъде трудно да контролира Астрид занапред, той наистина се бе съгласил да освободи родителите си от нея, а един истински норвежец никога не се отмяташе от дадената дума.
В края на краищата каква ли надежда и оставаше тук в Норвегия? За грубите й маниери вече без съмнение бяха научили всички подходящи за женитба мъже в техния район и осемнадесетгодишната и възраст застрашително намаляваше шансовете й да се омъжи. Дори зестрата й, далеч надвишаваща средната, не бе довела до нищо повече от случайни запитвания на местните ергени. Така че при тези неуспехи вероятно единственият изход за нея бе едно ново начало в нова страна.
Независимо от това Брандър искаше да каже на баща си и още по-силно желаеше да изтъкне, че пускането на свобода на една такава селяндурка като Астрид в страна, където не я очакваха, едва ли би им помогнало да установят там мирни взаимоотношения. И въпреки това всеки път през последните няколко седмици, когато се бе опитвал да формулира молбата си така, че да не прозвучи обидно, езикът му се бе връзвал на фльонга. Астрид беше, освен всичко друго, първородна дъщеря на баща си, момиче от рода на викингите, което толкова много обичаше баща си, че бе заприличало повече на неговите синове воини, отколкото на едно обикновено момиче, което не беше от толкова голямо значение за рода. Затова когато стигнеше до критика, баща им заемаше силна отбранителна позиция. Той твърдеше, че независимо от мъжките си маниери тя щеше непременно да спечели някой ирландец с русата си коса и сините си очи. Родителите им бързаха да потвърдят, че това са най-търсените черти сред ирландците, често истинска новост, и при достатъчно време и злато за зестра бяха сигурни, че ще спечелят някакво „предложение“ за момичето.
Брандър обаче се съмняваше в това. Той беше достатъчно близо до нея по възраст, за да може да разбере колко успешно отблъскваше мъжете, които той и братята му бяха канили в стопанството. Нещо повече, беше прекарал достатъчно време с нея извън обсега на успокояващите я погледи на родителите им, за да знае, че те всички ще бъдат големи късметлии, ако нейният неуправляем нрав не доведе до избухването на истинска война веднага щом пристигнат в Ирландия.
С всички тези мисли в главата си Брандър все пак успя да отвърне на усмивката на баща си и да му кимне любезно. Тази, както всеки от тях знаеше, бе последната им вечер заедно със семейството и проклет да бъде, ако допуснеше да я развали с неуместен разговор. Защото, с каквото и бреме да го натоварваха, родителите му несъмнено го бяха дарили с живот и го бяха научили на повечето умения, от които се нуждаеше, за да живее. В края на краищата те бяха вече пораснали, той и по-малките му братя и сестри. Бяха достатъчно големи, за да напуснат гнездото и облекчат бремето на остарелите си родители, и Брандър нямаше да се отблагодари за изпълнените им с любов усилия с нито една дума на несъгласие.
Може би изходът щеше да бъде по-щастлив, отколкото очакваше. Може би като стигнат земите на тези, които са останали от ирландския род на майка му, ще ги посрещнат с отворени обятия и това ще облекчи заселването им. Той смяташе, че това не надхвърля границите на възможното. Ако братовчедката на майка му, Киарда, беше все още жива, щеше да се опита да докаже кръвна връзка с нея по майчина линия.
Това обаче нямаше да бъде лесно. Единственият от рода с тъмен ирландски тен бе по-големият му брат Ивар. Каква жестока ирония! Той бе единственият син, длъжен да остане в Норвегия. Очевидно Брандър не можеше да очаква твърдението му да бъде доказано само от прилика във външния вид.
Трябваше да намери начин да поговори със Киарда, да я убеди, че отдавна изгубената й братовчедка е неговата майка, че той и неговите братя и сестри са плът от нейната собствена плът и не искат да направят нищо лошо на нея и на хората й. Нещо повече, това послание трябваше по някакъв начин да натежи над един живот, изпълнен с атаки на норвежците, най-голямото изпитание в който е било нейното собствено пленяване и заробване от викинги, сънародници на баща му. И като премисли всичко това и отпи обезсърчено още една глътка от виното, което родът му бе откраднал от един ирландски манастир миналото лято, Брандър стигна до заключението, че сигурно очакваше твърде много.
Глава 1
Югоизточното крайбрежие на Ерин
Един месец по-късно
Както береше ягоди, Мира Мак Игън изведнъж се изправи и хвърли смръщен поглед към огряното от слънцето Ирландско море. Тя бе доловила някакъв звук, който не можеше да определи. Макар и да й се стори, че идва някъде отдолу, тя се обърна назад към двете си по-малки сестри да види дали някоя от тях не е причина за това. Оказа се, че греши. И Кейлин, и Брияна бяха все още на няколко ярда зад нея на върха на скалата. Те се бяха привели прилежно над кошниците си и малките им пръсти избираха най-зрелите плодове със завидна скорост.
Все още намръщена, Мира разбра, че те не бяха чули нищо. Тайнственото скимтене, което според нея идваше от брега долу, очевидно не бе стигнало до тях.
Отново плъзна поглед по брега и внимателно го огледа за някакви признаци на живот. Не видя нищо. Едва ли бе взела за скимтене крясъка на някоя чайка.
Един вътрешен глас започна да протестира, че пак преувеличава. Бяха изминали цели три години, откакто я нападнаха на същата тази скала. Това бе вече четвъртото лято без други инциденти, даже и кораб на викингите не се беше мяркал, и въпреки това винаги, когато се отдалечаваше от племето, тя бе нащрек.
Понякога нощем, сгушена в безопасност на кревата и защитена както от семейната колиба, така и от укреплението, тя си мислеше за него, за онзи брутален рус норвежец, който тогава бе толкова застрашително близо до нея, докосваше я и я приковаваше към земята с огромните си силни ръце. Тогава си мислеше, че е обречена. Наистина се бе изплашила, че ще я обезчести, и мислеше, че това са последните й мигове. И въпреки че много добре си спомняше края на тази борба, ужасения и измъчен поглед на лицето му, когато един от мъжете на племето дойде и пусна една стрела в гърба му, макар да осъзнаваше, че не й е причинил нищо освен няколко мъчителни мига в живота й, кошмарите продължаваха. Като се сетеше колко близо е била до един от тези чужденци, които изнасилваха и убиваха, я обземаше паника, от която сърцето й спираше да бие. Страхът остави в душата й рана, която не спираше да боли.
„Но това е минало и никога няма да се повтори“ — каза си тя. Това бе нещо, което Киарда, една от старите жени в племето, я бе посъветвала да не забравя в такива моменти и безмълвно да си го повтаря като молитва или заклинание.
Киарда беше права, каза си Мира, и думите сякаш я пречистиха и й помогнаха да овладее лудия бяг на сърцето и да успокои дишането си. Спокойното и приятно съзнание, че миналото беше наистина отминало, й действаше като запалена факла, която прогонва призраците на страха. И кой можеше по-добре да знае това от тази мъдра старица, която сама бе пленявана от викингите преди около двадесет и пет години. Бедната Киарда не бе преживяла само няколко мрачни мига, а седмици наред в норвежкия лагер. Ден след ден са я принуждавали да работи като тяхна робиня и въпреки че християнското благоприличие не и позволяваше много да говори за това, нощ след нощ се бяха гаврили с тялото й в палатките си. Момченцето, което се бе родило осем месеца след бягството й от нашествениците, бе повече от доказателство за този горчив факт. И въпреки че Бог бе проявил достатъчно милост, като си бе прибрал обратно нечистокръвното дете секунди след раждането му, Мира знаеше, че болката никога нямаше да напусне старата жена.
Тя и Киарда можеха само да се надяват да се „опазят“ от спомените и за щастие именно това правеше сега Мира. Пое дълбоко въздух и се отдаде на лекия бриз който развяваше падналите кичури на прибраната й тъмна коса. Отново усети как издигналото се високо утринно слънце напича главата и гърба и. Внезапният
