изсипваха долу на брега.
— Тичайте! Господ да ни е на помощ! Кейлин, вземи Бри и бягайте вкъщи, докато не са ни пресрещнали от другата страна.
Брандър стоеше на отвора на палатката си, когато от скалата върху него започнаха да валят малки камъчета. Две от парчетата меко удариха главата му със странен звук и той се отмести, като вдигна объркан поглед към брат си Рурик.
— Това наистина е „страна на изобилието“ — възкликна Рурик, като спря да точи ножа си и погледна надолу с усмивка. — Татко беше прав. Изглежда, тук наистина вместо дъжд, от небето падат ягоди.
Брандър се намръщи. Засенчи очите си с ръка и потърси с поглед да види откъде идва този порой.
— В крайна сметка откриха лагера ни.
Рурик кимна умислено.
— Да. Освен ако такива плодове тук не растат по дърветата.
— Който и да е бил, вероятно ще се върне в укреплението. Ще се покатеря на върха оттук, а ти заобиколи от другия склон. Трябва да си поговорим с разузнавача, преди да ни е връхлетяла цяла армия.
Останалите от групата изглеждаха твърде заети със сутрешните си занимания, за да забележат какво се бе случило току-що. Без да губят време и да вдигат тревога, двамата мъже забързано се отправиха в различни посоки.
Откакто бяха пристигнали, Брандър се бе изкачвал на скалата само веднъж, преди седмица, и чак сега, когато бързаше нагоре, забеляза колко стръмна и насечена е тя. Но като си помисли, че могат да избият всички, ако не направи нещо, той успя да намери сили и да преодолее разстоянието за удивително кратко време.
Като приближи върха, забеляза нещо, което сякаш му даваше знак. То бе жълтеникавокафяво на цвят и рязко се открояваше на фона на бялата скала. Брандър с нетърпение бързаше да види какво е то и какво може да разбере по него за този или тези, които са били там само преди няколко минути.
„Деца“ — мина му изведнъж през ума. Това би обяснило странното, почти шеговито усещане, което изпита при този инцидент. Може и някакви момчета да са минали случайно и без да разбират колко е опасно да се закачат с чужденци като него, да са решили да се позабавляват, като ги замерват с плодове. „Не, не!“ — отхвърли той предположението, покачи се на последната издатина и се озова на тревистото плато. Сламено-жълтият предмет, който бе забелязал преди това, се оказа дръжката на една преобърната кошница и той веднага разбра, че „закачката“ не е била нищо друго освен случайно изсипване на плодове.
В момента, в който се изкачи на върха, забеляза една женска фигура, която бягаше надолу по отсрещната страна на скалите и вече изчезваше от погледа му.
„Но това съвсем не е дете“ — каза си той. Това бе зряла девойка, облечена в бяла туника, дълга до коленете, която очертаваше фигурата й и отразяваше утринната светлина с ефирен блясък.
Брандър се усмихна. Чувстваше се като ловец, който е зърнал сърна. С умиление забеляза начина, по който непознатата носеше косата си — вдигната нагоре и украсена с ленти в стила на по-висшата класа в Ерин, което му напомни за майка му на младини. Въздъхна с облекчение. Беше срещнал първия от новите им съседи и той се бе оказал девойка за мамене, а не воин, с когото да се бие. Тази сутрин определено беше настроен повече да увещава, отколкото да отвръща на удара с удар. Като изчака една-две секунди, за да си поеме дъх, той се втурна след нея.
— Искам само да поговорим — съзнанието му вече бе превключило на техния език, — и ще те пуснем, мило момиче, да си ходиш здрава и читава като залог пред вашите хора, че търсим само мир.
Аха! Той наистина беше в превъзходна форма. Ирландският, на който го беше научила майка му, бе напълно в негова власт. Но когато премина от другата страна на върха и видя какво ставаше там, всичките му надежди да поговори приятелски с момичето се стопиха като пролетен сняг.
Брандър не можа да повярва на очите си. Очевидно девойката не бе излязла сама да бере ягоди, когато кошницата бе паднала, а с две по-малки момичета, които Рурик задържаше в момента. Той здраво стискаше децата по едно във всяка ръка, а по-голямото момиче, което явно смяташе, че той се кани да ги удуши, се бе нахвърлило върху него и дращеше с нокти лицето му.
— Не си прави труд, братко, моля те — извика Рурик, а главата му се тресеше над момичето, сякаш се давеше в развълнувано море. — Все пак ще имам едно ляво око при положение, че тя успее да ми вземе дясното.
Очевидно неспособен в такова обсадно положение да общува на език, който момичето можеше да разбере, той произнесе цялата тази реч на норски.
Във всеки случай Брандър говореше по-добре майчиния си език и като излезе на сцената, го използва с цел да обезоръжи нападателката.
— Моля те, само искаме да поговорим с теб! — извика той. — Нищо друго не искаме, заклевам се!
Девойката замръзна на място. Тя явно бе изненадана да чуе собствения си език, говорен с местния за този район акцент, и като преустанови атаката, погледна безизразно Брандър през рамо. Това обаче не бе достатъчно. Като видя светлите му, чужди за нея черти и огромния му ръст, тя, изглежда, разбра, че няма начин той да й бъде сънародник, затова се обърна назад и продължи яростно да се бори, за да освободи двете момичета.
От своя страна, Брандър бе принуден да направи това, което се надяваше да избегне. Спусна ръка надолу към кръста си и изтегли ловджийския нож от калъфа. Сега, след като бе направил всичко, което му бе дошло на ума, за да я успокои, проявата на сила изглеждаше неизбежна.
— Престани, побъркано момиче! — изръмжа той и скочи зад гърба й, изви ръцете й назад и притисна острието на ножа до гърлото й. — Казах ти, че просто искаме да поговорим! Толкова много ли искаме от теб, за да спреш да дереш с нокти и да слушаш.
В този момент Брандър с учудване усети, че тя не се извиваше в хватката му, а трепереше. Не беше чак толкова ядосана от срещата, а по-скоро ужасена, и когато най-накрая проговори, гласът й я издаде колко много е уплашена.
— Първо пуснете сестрите ми да си вървят!
„Сестрите й“ — осъзна Брандър. Да, това обясняваше силната й ярост. Тя бе най-голямата сестра тук и носеше отговорност за всичко, което можеше да се случи. Изведнъж почувства странна симпатия към нея и осъзна колко много общо имаха помежду си в тежката участ да станат съседи.
— Ти си най-голямата, нали? — промълви той, като отстъпи малко назад, за да я огледа по-добре. — Аз също съм най-големият сред моите хора.
— Тогава ги пусни да си вървят, Моля те! Те са само деца и не трябва да гледат какво ще ми направиш — приключи тя, като накъсваше думите си.
За учудване на Брандър тя затвори очи, когато той продължи да изучава нежните й черти, и една самотна сълза се претърколи по бузата й.
Боже Господи, тя мислеше, че иска да я изнасили. Въпреки усилията му да говори на нейния език и уверенията, тя все още искрено вярваше, че те с Рурик й мислят лошото. Нещо повече, всъщност в момента тя се предлагаше като жертвено агне, за да бъдат освободени сестрите й. След всичко, което й бе казал, това беше абсурден отговор. И въпреки това, от позицията на по-силния, Брандър наистина й се възхити.
— Не, не. Слушай, момиче! Тук сме с миролюбиви намерения — обясни той, като се опитваше да прикрие нетърпението си. — Как мога да те убедя в това? — попита Брандър след няколко секунди, когато тя продължаваше да мълчи и да стои със затворени очи.
Тя помълча още малко, след което кафявите й очи отново се отвориха, този път премрежени от сълзи.
— Като ни пуснеш да си отидем, господарю. Сигурно ще умра от страх, ако ме задържиш още малко.
Даже и да не беше разбрал, по очите и гласа й той почувства, че говори истината. В този момент бе поставил ръката си на гърдите й и усети, че сърцето й бие до пръсване. Сякаш не я държеше друго човешко същество, а около нея се бе увило някакво морско чудовище. Без да се колебае, Брандър я пусна, прибра оръжието си и просто я остави да избере сама дали да избяга или да остане.
