вятър й се стори истинска благодат.
— Напълних си кошницата — извика Кейлин, когато Мира отново започна да бере ягоди. — Може ли да сляза на брега и да погазя във водата?
— Не — категорично отговори Мира. — Стои си там, докато ние с Брияна също свършим.
Кейлин отговори, като престорено изохка, нещо, което напоследък бе станало част от репертоара и на десетгодишно момиченце.
— Но тук горе е горещо. И аз съм изморена. Заклевам се, че веднага се връщам.
Мира се изправи на колене и се обърна към нея, като я стрелна с пронизващ поглед.
— Казах не, малка досаднице, и говоря сериозно! Този груб отговор накара Кейлин по някаква причина да се плесне с две ръце по главата. След това изохка сърцераздирателно, повали се на една страна и започна да се търкаля в тревата край нея. Като че ли не бе на себе си. Като че ли я държаха в плен в собствената й, напечена от слънцето кожа. Тези дни бе станала неудържима и изобщо отказваше да се подчини на близките си независимо от това, че бяха много по-възрастни от нея.
— Правиш го само заради това, което ти се случи — избълва тя, като се успокои и отново се изправи. — Мислиш си, че след като един норс се е опитал да те хване тук наблизо, това може да се случи с всеки.
Мира присви очи и улови погледа на по-малката си сестра с изражение, което я предупреди да не казва нищо повече по този болезнен и деликатен въпрос, особено когато петгодишната Брияна бе толкова наблизо. Мира инстинктивно чувстваше, че не трябва да се поддава на молбата на сестра си, но грубата забележка на Кейлин я подтикна да остави всякакви грижи за безопасността й.
— О, върви тогава, щом ти се налага, дяволче такова! Но запомни, нито дума за това на мама!
Кейлин кимна в знак на съгласие с усмивка на уста и полетя като стрела надолу по десния склон на скалата. Изчезна бързо от погледа й, като остави кошницата с ягодите на сестра си, за да я прибере на връщане.
Мира се задъха от раздразнение и продължи да бере. „Проклето зверче! Нека се подхлъзне и да се пребие надолу по стръмната скала или да се удави в морето!“ Винаги изпитваше такова облекчение, когато можеше да се отърве от нея и постоянните й молби, че просто не можеше да си наложи да мисли какво прави сестра й в момента.
Но още докато осъзнаваше това и в яда си обмисляше решението да престане да мисли за нея, което заседна като буца на гърлото й, тя чу сподавен писък, който дойде откъм посоката, в която бе изчезнала Кейлин. Скочи бързо на крака, за да се притече на помощ на сестра си.
— Кейлин! — извика тя, когато стигна до склона, по който се бе спуснало момиченцето.
За нейно облекчение не бе паднала, а лежеше просната на издатината точно под нея и притискаше пръст към устните си.
— Шшт — свирепо заповяда тя, като сочеше надолу.
След това продължи с приглушен глас:
— Виж, Мира. Само погледни там долу.
Мира седна на обраслия с трева ръб на платото и внимателно се наведе към издатината, на която лежеше сестра й. След това, пристъпвайки пред Кейлин, тя коленичи и надникна към онази част от брега, която почти не се виждаше от вдлъбнатата основа на скалата.
— Света Богородице! — възкликна тя.
Устата й увисна от ужас, като видя, както и се стори на пръв поглед, няколко десетки светлокоси мъже и жени, които се суетяха около малка купчина палатки, стотина метра по-надолу.
— Това е лагер. Истински лагер на викинги! Точно под нас през цялото това време!
— Но къде им е корабът? — прошепна Кейлин в отговор. — Защо не сме ги видели да идват?
Мира внимателно огледа пространството от брега и морето пред тях и потвърди, че нищо не се вижда. Единственият извод, до който можа да стигне, бе, че са пуснали котва встрани, на север, зад вдадените в морето скали, които скриваха тяхното укрепление от погледа на мореплавателите.
— Трябва да тръгваме веднага — предупреди тя, като избута Кейлин назад и се изправи на крака. — Преди да са ни видели и те случайно.
За нейно учудване десетгодишното момиченце гледаше така, сякаш последното нещо, което смяташе да направи, бе да се оттегли. Всъщност тя ни най-малко не се бе изплашила и буквално се ухили от любопитство.
— О, не можем ли просто да останем тук и малко да ги погледаме? Те са толкова различни от нас, нали? — отбеляза тя, като проточи шия.
— Много по-опасни — сопна й се Мира, като полагаше огромни усилия да прикрие надигащата се в гласа й паника.
— Дрехите им също са много различни, нали. Виж как са облечени, с наметки и панталони.
— Кейлин, говоря сериозно. Трябва да ни няма, преди да са ни видели! Изглеждат малки като дялани фигурки оттук, от скалата, но, повярвай ми, не са толкова дребни! Те са много високи и едри. Хайде, тръгвай — добави тя, като се наведе и хвана отзад туниката на сестра си. — Дано да не ни забележат!
Докато все още упорито отказваше да се помръдне от своята наблюдателница, Кейлин благоволи да се обърне и удостои сестра си с един поглед.
— Ще има ли битка сега? — попита тя с очи, разширени от дръзко задоволство. — Ще дойде ли Наял Мак Куган да ги изколи, когато кажем на майка, че са тук?
Мира кимна с глава, като се опита да се успокои с мисълта, че ще се приберат в безопасност при тяхното племе и бойния отряд, който ги охраняваше.
— Да, ако норвежците откажат да напуснат, сигурна съм, че ще го направи.
Очарованото изражение на Кейлин изведнъж леко помръкна.
— Но там долу има няколко жени. Виждам ги, носят смешни шалове на главите си и престилки. Той няма да убие и тях, нали? — попита тя, като търсеше очите на сестра си.
— Нищо не разбираш! — каза Мира, като най-накрая успя да издърпа назад момичето и да го изправи на крака. — Викингите ни избиват от години наред. Преди да бъдем родени ние с теб, нашето укрепление е трябвало да бъде отново издигнато из основи заради тях. Така че да оставим Господ да си свърши работата. Не е наша работа да решаваме изхода, трябва само да предупредим хората от рода ни, че те са тук. Сега върви да вземеш Брияна и бързо да се връщаме във форта.
Изглежда, че по някаква причина Кейлин най-накрая схвана сериозността на положението. Обърна се кръгом и започна да се изкачва назад, а сестра й се наведе да я повдигне. Момиче на десет години, тя все още нямаше закръглените форми, които често правят една жена тромава, и Мира знаеше, че по-скоро Кейлин, отколкото тя самата може най-бързо да стигне до петгодишната им сестра и бързо да я отведе при племето в безопасност.
Преди някоя от тях обаче да успее да стъпи на здрава земя, малката Брияна вече стоеше над тях с пълна кошница ягоди.
— Приключих с брането — съобщи тя. — Не мислех, че просто ще си отидете и ще ме оставите сама.
— Зная, зная — промълви Мира с напрегната усмивка, която накара детето да млъкне. Брияна бе седнала в опасна близост до ръба на платото и Мира инстинктивно вдигна ръка, за да я бутне назад. — Не сме те изоставили, Бри, вярвай ми. А сега е време да се прибираме вкъщи.
Гласът на петгодишното дете отново застрашително се повиши:
— Мислех си, че каза, че можем да слезем долу на брега.
— Шт! Тихо, мъничката ми. Можем, но по-късно. Сега трябва да побързаме за вкъщи.
За щастие през това време Кейлин вече се бе изкачила обратно на върха на скалата и без да чака други указания от Мира, хвана Брияна и я издърпа назад от тревистия склон. В този момент обаче Брияна изпусна кошницата си и тя падна напред, като бутна Мира, която все още стоеше на долната издатина.
Мира се олюля, но успя да се задържи да не падне назад, като се хвана за една малка издатина в скалата пред нея.
Тя беше спасена. По-малките й сестри я наблюдаваха с разширени от ужас очи, но тя почувства здравата опора под краката си и разбра, че е избегнала нещастието. Облекчението й обаче бе съвсем краткотрайно, защото само след минута-две долови с крайчеца на лявото си око нещо да се движи. Когато се обърна, видя, че кошницата е паднала на самия ръб на издатината, беше се преобърнала и ягодите се
