— О, извинявай! Обърни се, Астрид. Аз… аз трябваше още отначало да те помоля да направиш това — измърмори той. Само че това беше негова, а не нейна грешка.
Астрид дълбоко си пое дъх, когато най-после освободи главата, после една по една и ръцете. Толкова дълго беше търпяла парцала около устата си в лагера на Мак Кугън, че вече не можеше да допусне още нещо да стои омотано около лицето й.
Макар че предната част на тялото й вече бе скрита от погледа на духовника, тя се учуди колко малко срам изпита от това, че бе видял гърдите й голи. Винаги се бе гордяла с тях. Макар че мъничко я затрудняваха при боя със саби или юмруци, другите жени й бяха казвали — когато бяха заедно в банята, — че те са твърде добре оформени. И тя бе склонна да приеме, че това е така. Монахът взе в ръка една от ивиците плат.
— Ето, поеми това, сложи си го отпред, после ми го подай отзад.
Тя направи това и след малко се усети толкова стегната, че не можеше да си поеме дъх. В името на боговете, той се оказа доста силен за хилавото си тяло.
— Не толкова стегнато, че да не мога да дишам — предупреди го тя и тръгна към най-близкото дърво, на което можеше да се подпре.
Духовникът я последва, разбира се; и имайки на ум предупреждението й, обви следващата намотка малко по-хлабаво. Третата беше още по-хлабава; и когато накрая тя отново облече расото, съвсем приличаше на мълчалив послушник и не беше нужно още стягане.
— Става ли така? — попита тя, обръщайки се към него с надежда.
Той кимна, но все още се колебаеше за нещо.
— Да. Така мисля. Но все пак… все пак опитай се да се прегърбваш колкото можеш повече.
По дяволите, за колко неща трябваше непрекъснато да внимава! Качулката — отгоре. Главата и раменете — надолу. Никакви приказки и никакъв вид, че може да чува. Всяка минута и всеки ден? Как можеше този човек да очаква, че тя ще запомни всичко това.
Май че не беше много лесна работа да изглеждаш като мъж, помисли си тъжно тя. През целия си живот я бяха упреквали за твърде мъжкото й поведение. Но сега, за нейно най-голямо учудване, тя се оказа в положение да не изглежда достатъчно мъжествена.
Глава 16
С уморена въздишка Астрид се отпусна на една скамейка в манастирската кухня. До огнището беше горещо, а освен това почти цял ден бяха работили с Лон на близката нива. Сега им бе възложена далеч по-лесната задача да приготвят вечерята и тя с нетърпение чакаше да се подкрепи с малко хляб и масло, които лежаха на масата пред нея.
Челото и гърдите й бяха мокри от пот и тя инстинктивно посегна да свали плътната качулка на дрехата си. В края на краищата бяха сами — тя и монахът, който отговаряше за нея; така че не виждаше нищо страшно в това. Помаха с ръка пред лицето си, за да се разхлади. После, чувствайки, че почти й прималява от глад, се пресегна и отчупи голям комат от изпечения хляб. Намаза го с масло и мед, после го натъпка в устата си и го задъвка, преди да го преглътне.
Лон готвеше риба със зеленчуци на огнището, обърна се и погледна през рамо какво прави повереницата му. В продължение на два дни и две нощи имаше чувството, че се занимава с една непохватница. Всеки път, когато си обърнеше гърба към нея, Астрид сякаш нарочно се забъркваше в някаква каша. Когато в първия следобед я заведе в скрипториума да работи, успя да събори две гърненца с много скъпо и ценно синьо мастило и да залее една от най-ценните за отеца книги, която той съхраняваше в дълбока тайна: ръкописите на Овидий за любовното изкуство!
При всяко ядене тя лапаше като кон; и ако при посещенията й в църквата осем пъти на ден Лон не беше достатъчно бдителен, сигурно щеше след това да намери под леглото й някой златен кръст или сребърна верига.
Той, разбира се, не мислеше за нея като за закоравял крадец. Всъщност, тя просто се изумяваше винаги, когато видеше нещо неизвестно за нея и, изглежда, бе решила да замести открадната й зестра със скъпоценности от манастира.
Лон се бе опитал да й обясни, че и двамата са заплашени от смъртно наказание, ако тези кражби бъдат разкрити. Но тя изглеждаше странно лекомислена и безстрашна; Лон започваше да си мисли, че е било много глупаво от негова страна да тръгне да я спасява от ръцете на Мак Кугън.
— Астрид! Какво правиш? — извика той, като я видя сега. Заряза готвенето и се втурна към нея. Веднага покри отново русата й грива с качулката.
— Ям — повтори тя невинно и го изгледа с предизвикателно потрепване на брадичката.
Той грабна малкото, което бе останало от парчето хляб, и го премести далеч от нея.
— Ядеш? При това със свалена качулка! Ами ако някой дойде и те види така?
— Много ми е горещо с качулката на главата — простена тя.
— Уповавай се на Бога, дъще! С твоето безразсъдство можеш да причиниш смъртта и на двама ни! Колко пъти вече ти казах, че не можеш да ядеш винаги, когато ти скимне! Трябва да чакаш да дойде времето за това, да бъде прочетена молитвата — както правим всички ние!
— Но аз умирам от глад! Мак Кугън и брат ти ми даваха да ям само по два пъти на ден, но там не умирах от глад, както тук в манастира.
— В името на небето, недей да викаш така — изсъска той, — някой може да мине и да те чуе! А и това, което говориш, са глупости. Не умираш от глад. Пък и каквато си яка, можеш да изкараш цялата зима, без да хапнеш нищо! Погледни вън ония бедни души, които трябва да храним заради лошата реколта, и ще видиш какво значи глад, лакомо същество такова!
Тя го погледна изпод качулката толкова ядосано, че той помисли, че Астрид ей сега ще побеснее и ще го разкъса парче по парче. Знаеше, че трябва да се бои от нея; но знаеше също така, че не бива да го показва. Бъдещето и на двамата зависеше от това тя да остане незабелязана и послушна достатъчно дълго време зад стените на манастира.
Той я изгледа в очите.
— И тези работи със скриването на икони в ръкавите — продължи той тихо. — Да не мислиш, че не съм забелязал? Да не мислиш, че не съм разбрал за кражбите, които вършиш, откакто си тук? Тук, на това място, където всичко принадлежи на всички. Където никой не притежава нищо лично, дори и молив.
За негово учудване тя не само не възрази на увещанията му, а почти веднага се обля в сълзи! Сведе поглед и раменете й започнаха да се тресат от задавени ридания.
Той зяпна. Изобщо не беше си мислил, че при огромното си телосложение можеше изпитва такива чувства.
— Астрид — прошепна той, свлече се на колене пред и се опита да види лицето й — О, Небеса, ти плачеш!
— Аха — изхълца тя. — Просто не мога да повярвам в думите ти, че не бива да притежавам нищо, след като изгубих направо всичко. Всичко! Семейството си. Зестрата си. Дрехите си. Родния си език. Дори и пола си! Нищо не ми остана, след като вашата армия запали палатките ни. Аз съм дъщеря на благородник, а сега живея като слугиня? И за всичко това получавам по една риба сутрин, обед и вечер! „Астрид, недей да правиш това, недей да правиш онова!“ Няма ли поне малко милост у тебе?
Преди да успее да измисли какво да й отговори, Лон стана и я дръпна да се изправи.
— О, Господи, много съжалявам — извини се той, като държеше здраво главата и раменете й. — Нямах представа колко се измъчваш!
— Е, сега имаш, нали! Да ме накараш да се разплача по този начин! Не съм от онези женички, които само седят и реват, но ти успя да ме докараш до там! — С тези думи тя се дръпна и хукна навън от кухнята.
Лон си помисли, че трябва да я последва в това нейно разстроено състояние. Отиде бързо при огнището и свали от огъня вечерята. После излетя от кухнята и хукна към килията си, където може би тя бе отишла.
За негово облекчение беше точно така — намери я там. Беше се изтегнала на сламеника си и раменете й продължаваха да се тресат от необуздан плач.
