— Астрид — прошепна той, прекоси стаята и седна до нея.
— О, върни се и довърши приготвянето на вечерята! Чух вече достатъчно за правилата на странната ви религия! Ти каза, че това ще ме накара да се чувствам щастлива, но съвсем сигурно е, че не съм!
— Не съм ти казал, че ще те направи щастлива, дъще. Казах ти, че ще облекчи духа ти, защото някой от ирландците може да те вземе за жена и без зестра.
Тя се обърна, после седна и се облегна на стената, като притисна възглавницата към корема си.
— Да ама не усещам никакво облекчение. Напротив, чувствам се натъжена и ядосана! Ядосана, защото съм се заблуждавала по отношение на религията ти. Мислех, че поне е по-милостива. Опора за слабите и немощните. Но не е така. Много, много по-лошо е, отче! Много е глупаво и безсмислено жестоко! Цялото това робуване, работа до изтощение, докато започнем да заспиваме по пътя към килиите! И за какво? Заради „страдащите“, заради просяците, които дори не познавам. Това е глупост!
Тя очакваше, че отецът отново ще се впусне в някоя от проповедите си. Но вместо това той кротко и се усмихна и я докосна по челото.
— Не е нужно да познаваме всеки един от тези хора, за да им помагаме.
— Аз искам да ги познавам!
— Не жено, защото, щом познаваш собствените си страдания, които преживя през последните няколко дни което разбрах от казаното от тебе в кухнята, ще можеш да разбереш и страданията и загубите на другите хора.
— И какво общо има това с твоя „любещ“ Господ? Къде е той, щом като реколтата на неговите последователи си остава лоша или ги наляга суша? Та нашият най-могъщ бог Фрей е много по-добър, защото ни дава много повече от тази твоя „всемогъща“ сила.
— Питаш — къде е Бог? Той е вътре в нас, Астрид. Той ни дава сила да издържим и да спасим душите си. И ако ти все още не си го разбрала, трябва да виниш за това не Него, а мен. Защото аз би трябвало да ти обясня съвсем просто, че ние не вършим всичко това по задължение, а от любов.
— От любов ли се отказвате от всички земни блага, бръснете главите си, работите от тъмно до тъмно, ядете по малко само два пъти дневно и стоите тук откъснати от света в този каменен затвор, който наричате свещен?
Той не успя да се въздържи да не се изсмее на този дълъг списък от дела в манастира.
— Да.
— Добре, но не това е моето разбиране за любовта!
Той се приближи до нея и приятелски обви ръка около раменете й.
— Да — прошепна той на ухото й, — но точно пък моето разбиране за любов ме накара да те спася от ръцете на Мак Кугън.
Тя вдигна вежди, опитвайки се да схване казаното. Ако тази „любов“, за която говореше, наистина го бе накарала да тръгне да я спасява, то май че щеше да бъде по-добре тя да се постарае да я разбере.
Но в този момент, докато той тихо шепнеше на ухото й, някакво странно усещане я прониза цялата и изведнъж започна да не разбира нищо. В главата й цареше пълна бъркотия.
Не мислеше, че причина за това беше приближаването на един мъж до една жена. Защото всъщност точно това бе направил той.
— Лон? — изрече тя с въпросителен тон и го погледна. Искаше да му каже какво се бе случило с нея. Мислеше, че ще е по-добре той да го знае, за да не го предизвиква за в бъдеще. Щом като един от неговите обети бе да се въздържа от връзки с жени, нейно задължение бе да го предпази и да му помогне в това.
Но преди да съумее да каже и една дума, неговите устни се намериха върху нейните! Той я целуваше и мърмореше за това колко много съжалява, че постоянно я е критикувал, и колко много му е станала близка през последните няколко дни!
Очите й се разшириха от ужас. Но не се дръпна, нито пък се опита да го целуне в отговор. А в това време ръката му се протегна зад рамото й и достигна до едната от вързаните й гърди. Едва тогава тя се осъзна и намери сили да го отблъсне.
Тогава си даде сметка, че той изглежда по-поразен и от нея заради собствената си постъпка.
— О, Господи — възкликна той и лицето му побледня.
— Не си ли допускал, че това ще се случи.
Той се дръпна далеч от нея и се изправи на крака.
— Разбира се, не.
— И това стана, защото започна да говориш за любовта, която те е накарала да ме спасиш от Мак Кугън.
Той оправи гънките на расото си и вдигна ръка, за да изтрие потното си чело.
— Да, зная какво си мислиш. И аз мислех същото. Но не бива никога да мислим за това, в никакъв случай — произнесе той твърдо, със затаен дъх. — Не бива да мислим за това нито заедно, нито поотделно, чуваш ли?… Чуваш ли? — настоя духовникът, когато тя не му отговори веднага.
— Добре, де. Разбирам. Но, преди всичко, не аз за почнах това.
— Зная много добре кой го започна, жено. И това може да се превърне в мое проклятие за остатъка от дните ми! Така че, моля те… умолявам те, нека никога не говорим отново за тези неща.
Гласът му бе толкова умолителен, лицето му — обзето от ужас. Тя нямаше друг избор, освен да се съгласи.
— Добре.
— Добре… добре — повтори той и застана пред писмената маса, после се насочи към вратата. — Ще се видим на вечеря. След няколко минути трябва да ударя камбаната.
След тези думи той излезе от килията.
От своя страна Астрид остана да поразмишлява върху толкова странната промяна в живота й.
Шест часа по-късно Лон с тежка въздишка скочи в съня си. Бе сънувал, че е в скрипториума и пробва мастило с нов цвят. Не такъв, какъвто използваха той и другите преписвани. Не беше истински цвят с червена, синя или жълта основа. Нито пък смес от всичките. Беше нещо като отсенка на червеното. С розов оттенък… Точно така, припомни си той. Розово на вид, с лек оттенък на кафяво.
Това беше чудесно. Всичко в съня беше чудесно до момента, когато натопи за пръв път перото в рога с мастило и се опита да напише нещо върху хартията. Но то не беше нито рамка на страница, нито заглавна буква в началото на глава. А представляваше, Господ да го пази, зърно на женска гърда.
С това, слава Богу, сънят му, или по-скоро кошмарът, свършваше. По някакъв чудесен начин той се бе събудил и се бе освободил от мъчението да сънува какво можеше да последва такъв непростим грях. И сега, вече съвсем буден, усети, че целият бе мокър от пот, а сърцето му биеше бясно.
Той се взря в тъмнината и се опита да различи очертанията на Астрид, която спеше в другия край на килията. Никога не бе сънувал подобни неща, докато не видя оголените й гърди оня ден. Всъщност, досега не беше виждал цвета на женските гърди. Беше ги срещал само като части на мраморно белите скулптури или като черно-бели илюстрации в някои старинни тайни книги. Така че не би могъл да си представи розовия цвят на техните зърна. Също като розови пъпки върху прясно навалял сняг.
Не, за Бога, не, безмилостно се упрекваше той. Трябва да изтръгне от съзнанието си тези греховни представи, ако искаше да продължи кариерата си на духовник! Вече три нощи съзнанието му се бореше е тях и може би това се дължеше на неговото несъпротивление и нежелание да наложи волята си. В края на краищата, нали животът на един монах не е нищо друго освен непрекъсната битка за душата му — битка между прелъстяването от страна на жените и преданост, към Христа!
Той отметна одеялото, отхвърли всички тези мисли надалеч и излезе от килията, в която се намираха всичките тези съблазни.
Усети, че е без сандали, когато вече бе на двора под светлината на луната. За нищо на света нямаше да рискува заради тях да се върне обратно. Не и докато това норсово изкушение лежи там!
Всичко това не беше по нейна вина, припомни му някакъв вътрешен глас. Не беше нейна идеята да тръгне с него и съвсем сигурно не тя бе предложила да си вдигне роклята и гърдите й да бъдат обвързвани.
Единствено той беше виновен за сегашното си състояние, за помрачаването на ума му с представата за
