— Заклеваш ли се?
— Да — повтори тя искрено. Поне засега — да. Все още беше силно заинтригувана от предложението му да стане привлекателна за мъжете от племето ерс, и не искаше все още да се опитва да бяга. При това бе съвсем сигурна, че ще може винаги да се измъкне от този манастир, към който я водеше той, стига да поиска. А засега нямаше защо да му създава неприятности.
— Ако сме спрели за това, можеш да ме развържеш.
— Не — отговори той и все още с поводите в ръце, скочи от седлото. Все пак не трябваше да оставя коня на тази дива жена — краката й бяха развързани. — Спряхме да те приведем в подходящ вид.
Тя повдигна вежди, когато той протегна ръце, за да й помогне да слезе.
— Подходящ вид?
О, богове! Какво искаше да каже? Нима този образован човек си бе наумил да приложи някакво насилие спрямо нея? Не й се струваше възможно, но не можеше да бъде съвсем сигурна.
— Да. Трябва да се облечеш като хората от манастира, щом ще се движиш между тях — обясни той, когато тя стъпи на земята. Посегна към торбата на седлото и извади едно монашеско расо и сандали, които много приличаха на неговите.
— А не мога ли да си остана с моите дрехи?
— Не, Астрид. Това е много важно, за да можеш да влезеш в манастира. Ако настояваш да си останеш с твоите дрехи, ще трябва да те върна обратно.
— Добре тогава. Но категорично отказвам да си режа косите и да си бръсна главата.
Това изявление смути Лон. Беше решил, че е обмислил всяка подробност през последните два дни, но сега разбра, че бе пропуснал някои неща.
— Добре. Тогава… тогава просто ги прибери назад и ги покрий с качулката и не я сваляй изобщо. — После извади от торбата и един нож. — А сега се обърни да ти развържа ръцете.
Астрид се подчини, разбира се, нали повече от всичко желаеше да усети ръцете си свободни след безкрайните часове и дни във вързано състояние.
Лон й подаде расото и сандалите, когато тя отново се обърна с лице към него.
— Много добре. Вземи това, иди зад някое дърво и се преоблечи.
— В това? — попита тя, хвана качулката и я загледа учудено. — А няма ли отгоре наметало?
— Не. Само расото, както съм облечен аз — каза той и разпери ръце, за да може тя да огледа по-добре облеклото му.
— Но не ти ли е студено само така?
— Това е страната Ерин, дъще моя. Не е твоята студена Туле. Е, през зимата и ние се обличаме по- добре. Но сега все още е лято.
— Не. Вече е есен. Трудно време, отче. Поне в моята земя.
Лон затруднено преглътна при тази забележка.
— Но не и тук. Тук има само лято и зима, и аз те уверявам, че лятото ще продължи поне още една седмица. До деня на Вси Светии.
— Хм. Не си спомням майка ми да е споменавала за това.
— Астрид В името на Небето, моля те, престани да се заяждаш и иди се преоблечи! Аз скоро трябва да бъда в манастира!
Тя с негодувание отхвърли глава назад при тези думи. Отецът обикновено говореше толкова кротко, и това му избухване я учуди.
— Добре — съгласи се тя, все още възмутена. Тайно обаче се надяваше, че все пак той няма на ум нещо друго освен преобличането й.
Направи това, което искаше от нея, отиде при близките дървета. Но когато се появи пред него облечена в расото, той пак изглеждаше недоволен.
— Какво има? Какво не е наред?
За нейно учудваме загриженият му израз се замени с възхищение.
— Тези… тези твои гърди. Никак не изглеждаш като мъж с тези изпъкналости отпред.
— Като мъж.
— Да не мислиш, че абатът ще разреши на една жена да се разхожда между монасите?
Очите й се присвиха, тя вдигна ръка и отметна назад качулката.
— Отче помогнете ми да се оправя с това. Значи трябва да бъда не само няма и глуха, но при това и мъж?
Лицето на Лон пребледня.
— Да… точно така. Страхувам се, че няма друг начин. Съжалявам.
Тя скръсти ръце пред гърдите си, а кракът й нервно потупваше в прахта.
— И какво да направя сега? Трябва ли да си отрежа гърдите.
Лицето на духовника отново се заля от червенина, и то до такава степен, че Астрид си помисли, че би могла да изпържи яйце върху него.
Лон разбираше много малко от тези неща, по обясними причини, затова се намери натясно.
— Е, не можеш ли… не можеш ли да ги привържеш по някакъв начин и да ги сплескаш?
— Да ги сплескам?!
— Аха. Ти знаеш как… да ги направиш плоски. — Зави му се свят от огорчение. Ако тези неназоваеми неща не бяха толкова големи, расото сигурно щеше да ги прикрие. Но двете възвишения толкова ясно се очертаваха и показваха, че Астрид е не само жена, но и огромна жена. И той просто досега не си беше давал сметка колко много проблеми възникваха от това.
Тя го изгледа с поглед, достатъчно яростен, за да го събори.
— Можеш ти да си „сплескваш“ твоите части, грубиян такъв — извика тя и Лон, който никога не беше чувал някой да му говори по този начин, съвсем се смути.
— Но, чуй ме, момиче — започна той отново с дипломатичен тон. — Няма никаква полза от това да се обиждаме един друг. Трябва да работим съвместно за общата цел или това ще означава край и за двама ни.
Както винаги, гласът му, този тих и спокоен глас, отново я вразуми.
— Добре тогава — отговори тя и сложи ръце на устата си. — Какво предлагаш да направя?
— Можем да накъсаме роклята ти или плаща на ивици и да овържем здраво… горната част на тялото ти.
Астрид въздъхна. Всичко ставаше все по-непоносимо.
— Надявам се да си ги нося един ден все пак.
— О, Небеса. В манастира ще намерим достатъчно дрехи.
Като въздъхна още веднъж, Астрид се обърна и отново тръгна към дърветата, където се бе преоблякла преди малко.
— Ето, отче — подаде плаща си на Лон, след като се върна. — Можеш да нарежеш това, щом мислиш, че се налага. Но останалото ще си го запазя — завърши тя и посочи престилката, обувките и роклята.
— Благодаря — отговори той, отиде при един камък и започна да реже с ножа дрехата на ивици.
Когато приготви три достатъчно дълги ленти, стана и й ги подаде.
— Дево Марийо, няма да можеш да направиш това сама, нали? — запита той.
Астрид поклати глава.
— Добре тогава. Иди отново на скритото си място, съблечи си роклята и аз ще дойда да ти помогна.
Това, разбира се, беше и за двамата твърде неприятна работа. Когато тя съблече дрехите си през главата, той се намери в затруднено положение, защото обектите на неговото внимание се оказаха на показ пред изумения му поглед!
Те, разбира се, бяха великолепни: тези тайнствени придатъци, които Лон никога не бе имал възможност да види в действителност. Беше ги виждал само на еротичните картинки и скулптури, и трябваше да признае, че независимо от всички заплахи и предупреждения на Църквата да не се гледат такива неща, изпита непреодолимо възхищение.
Трябваше да престане да я зяпа така, защото момичето вече се опитваше да се справи само и да измъкне дрехите през главата си.
