Тонът й бе учудващо решителен, когато произнесе:
— Няма да тръгна без зестрата.
Той дръпна ръцете си.
— Дъще моя, надявам се да се вслушаш в здравия разум. Животът ти е по-ценен от всякаква зестра. Поне аз така мисля. Бих искал и ти да бъдеш на това мнение.
— Не Никога — повтори тя и Лон си представи как, ако ръцете й не бяха вързани, в този момент щеше да ги кръстоса пред гърдите си.
— Но защо?
— Така!
— Какво така?
— Защото… защото без зестра никои мъж няма да иска да се ожени за мен и ще трябва да завърша дните си безродно — каза тя с треперещ глас.
Лон отново клекна до нея. Явно не бе очаквал да научи толкова скоро нейните мотиви; но определено се зарадва на това.
„Безродно“ — повтори си на ум с изумление. Как една жена с нейното телосложение можеше да се страда от такива неща? Не би могло да бъде заради страха че няма да може да се защити.
— Безродно? — повтори той на глас.
— Аха. Без обич — добави тя с някаква особена горчивина в гласа.
Лон кимна, вече разбрал.
— Да — обич.
— Аха Вие, духовниците, може и да не се нуждаете от това но на нас, норвежците, ни е нужна — увери го тя, макар че лично приемаше това повече като бреме, отколкото като необходимост.
Лон бащински постави ръка на раменете и.
— При всички случаи ти ще бъдеш обичана — каза той нежно.
Макар че Астрид беше трогната от неговия израз на чувства, беше достатъчно горда, за да го покаже.
— Но от кого?
— От Господа.
Тя го изгледа, все едно че бе луд.
— И какво хубаво има в това? Той не може да се ожени за мен, нали?
Отецът не се смути от този въпрос.
— Не. Разбира се, че не може.
— И не може да ме дари с дете?
При тези думи бузите на отеца се наляха с червенина, като че ли го бе ядосала с нещо. Но не разбираше с какво.
— Разбира се, че не — извика той.
— Че тогава за какво ми е?
— Дъще, нямаме право да питаме какво ще получим от Него. Но в момента, когато те видях, когато надникнах в сините ти като небето очи, разбрах, че Господ Бог ти е отредил по-добра съдба, отколкото да се оставиш да умреш в ръцете на Мак Кугън.
Астрид естествено прие това изявление доста подозрително.
— За каква съдба става дума?
— Не зная съвсем точно. Това трябва да разбереш ти самата. Зная само, че когато се оставиш на Божието упование, няма да ти е нужно злато, за да спечелиш някой мъж.
Тя остана поразена от мисълта, че може да получи съпруг без зестра.
— Няма… няма да ми трябва? — промълви тя.
— Не. Съвсем не.
— А защо?
— Защото ще получиш Божието благоволение. Ще имаш дух, изпълнен с любов, и обещание за милосърдие, и смирение в сърцето си. И едва ли ще се намери мъж, който да устои на това.
Астрид продължи да го гледа с вдигнати вежди.
— Ами ако никой не ме вземе за жена?
Лон се позамисли.
— Тогава… ще те върна обратно на Мак Кугън и ще направя всичко възможно да си получиш от него зестрата. Но, повярвай ми, Астрид, в нашата страна зестрата на булката не е толкова важна, както зестрата на младоженеца.
Тя изръмжа при това изявление.
— Наистина — настоя той. — Тук младоженците дават на родителите на булката подаръци, а също и „утринен подарък“ на новата съпруга и така нататък.
Тя кимна мълчаливо, обмисляйки всичко това. Нито за момент не повярва на думите на духовника. За нея те бяха твърде абстрактни. Но трябваше да признае, че е срещнала човек, който се отнасяше към нея внимателно; всичко това беше много интригуващо. А в края на краищата може би пък след време би могла и да си върне зестрата.
— Хм — каза най-после тя. — Може и да се съглася с всичко това.
Лон се усмихна.
— Господи. Аз се молих цели два дни и две нощи за това да се съгласиш. Тогава да тръгваме, преди Мак Кугън да е променил решението си.
Тя се постара също да се усмихне, но установи, че изпитва срам; а точно това не й беше присъщо. Този духовник, той беше причината да се чувства като огромен, топъл огън. Видът му, близостта му, й дойдоха твърде много и тя сведе поглед, за да не бъде ослепена или изгорена.
Цели дни и нощи той се е молил за нейното съгласие? В името на боговете, не беше мислила, че нейната съдба е била толкова важна за него! Казано съвсем честно, не беше предполагала, че тя изобщо би могло да интересува някого?
По неизвестни причини братята й все още не бяха дошли да я спасят. И като знаеше как се отнасяха към нейното твърдоглавие, беше започнала да се съмнява дали изобщо щяха да дойдат.
Единственият човек, който се безпокоеше за нея, бе този слабичък глуповат монах; в този момент тя разбра каква голяма благодарност изпитва към нея.
Не споделяше нито вярата, нито мислите му. Нито пък беше сигурна, че би желала да ги сподели. Но, дявол го взел, той май наистина се тревожеше какво ще стане с нея; осъзнаването на това предизвика вълна от топлина, която нарастваше у нея.
Макар че не каза нищо през това време, по някакъв начин той долови нейните чувства. Може би защото не посмя да го погледне в очите. Но както и да е, когато отново заговори, в гласа му се долавяха някакви затворнически нотки.
— Ще ти развържа краката и тръгваме.
— Добре — съгласи се тя, изгубила търпение да напусне това място.
Макар че заемаше по-голямата част от седлото на неговия кон, докато го яздеха заедно, той не посмя да сложи ръце на кръста й, макар да седеше зад нея. За кратко време стигнаха до гората на изток.
— Искаш ли да спрем за малко? — попита отецът, като навлязоха навътре.
Дали има нужда да се облекчи — това имаше предвид той. Но в качеството си на човек в расо не можеше да си позволи да се изразява толкова вулгарно и Астрид само се усмихна на това.
— Не, но благодаря за предложението — отговори тя. — Брат ти се погрижи за това малко преди твоето идване.
Гласът на Лон учудено се извиси.
— Така ли? — Макар че отношението на Блар към нея беше далеч по-добро от това на Мак Кугън, едва ли той бе толкова внимателен и съпричастен.
— Да.
— Добре, тогава. Значи все още има надежда за него.
— Защо толкова се мразите един друг?
Лон потръпна от този въпрос. Наистина той и Блар не винаги успяваха да прикрият взаимното си
