— Но ТИ пак оживяваш.
Джони за миг се втренчи в думите. После изписа:
— Че с вас не е ли същото?
— Не. Как да е същото? Ние умрем ли, сме мъртви. Завинаги.
Джони отчаяно зачука по клавишите:
— Не, не е вярно, щото при първата мисия трябва да унижощиш три кораба преди първата палнета. Мноог пъти съм го играл и корабите все са си три…
— Но са други кораби.
Джони се позамисли и изписа:
— Ами какво става, когато изключа компютъра?
— Не разбираме въпроса.
Ама че тъпотия — помисли си Джони. — Тая игра е много особена. Сигурно е някаква специална мисия или нещо такова…
Изписа:
— Защо пък да ви вярвам?
— ПОГЛЕДНИ ЗАД СЕБЕ СИ.
Джони се изпъна на стола. После се извърна назад — много предпазливо.
Разбира се, там нямаше никого. А и защо да има? Това беше игра.
Тритонската физиономия беше изчезнала от екрана, заместена от познатата му картинка — вътрешността на космически изтребител. Виждаше се екранът на радара…
…покрит с жълти точки.
Жълто — за врага.
Джони грабна джойстика и обърна звездолета обратно. Да, цялата флота на Скрий Уий беше там. В пространството зад него увисваха кораб след кораб. Малки изтребителчета, големи крайцери, огромни, масивни бойни звездолети.
Ако беше на мушката на всичките и ако всички стреляха…
Не искаше да умира.
Чакай, чакай, я задръж. Ти не умираш. Просто започваш играта отново.
Това беше откачена работа. И беше време да се сложи край.
Изписа:
— Добреде и сега кво?
— Искаме да си отидем у дома.
— Добре де, няма порблеми.
— Осигури ни безопасно отстъпление.
— Дадено — изписа той.
Екранът помръкна.
И какво? Това ли беше? Само толкова? Без музика? Без „Поздравления, вие набрахте максималния възможен брой точки“?
Само онази, мъничката точка ту светваше, ту угасваше.
Пък и какво ли беше това „безопасно отстъпление“?
2. ВЪВЕДИ КОМАНДА ЗА НАЧАЛО НА ИГРАТА
Не бива да казваш на родителите си: „Ей, вижте кво, много ми трябва компютър, за да мога да си играя на «Мегастероиди»!“
Не, казваш им: „Много ми трябва компютър — за училище“.
Компютърът е необходимост за образованието.
Както и да е — Помирителният период си има и добра страна. Ако по цял ден висиш в стаята си и, общо взето, си кротуваш, не щеш ли, появяват се и разни неща като компютри. И всеки в къщата се чувства по- добре.
Пък и компютърът понякога наистина върши работа за училище. Джони тъкмо на него беше писал „Какво е да бъдеш такъв или онакъв селянин?“ и после беше разпечатвал съчиненията на принтера, макар че след това се налагаше да ги преписва на ръка, защото въпреки че в училище учеха „Работа с клавиатура“ и „Нови технологии“, ако за да направи нещо, човек поработеше с клавиатурата и приложеше нови технологии, неминуемо се вкарваше в беля.
Смешна работа, но компютърът не ставаше много-много за задачите по математика. Алгебрата открай време се опъваше на Джони — там не можеше да минеш с размишления от сорта на „Какво е да бъдеш хикс на квадрат?“. Но за тази работа се беше разбрал с Бигмак — погледнеше ли тема за съчинение, Бигмак го обземаше същото чувство, каквото обземаше и Джони, щом се изправеше лице в лице с квадратно уравнение. Както и да е, това не беше от чак толкова голямо значение. Ако си кротуваш, родителското тяло, общо взето, е толкова благодарно, задето не си причина полицията да посещава училището и не тормозиш учителите, че те оставя на мира.
Но компютърът ставаше най-вече за игри. А ако пуснеш и звука на максимална мощност, не ти се налага да слушаш как вашите си крещят.
В кораба-майка на Скрий Уий цареше суматоха. Във въздуха все още не се беше разсеял димът от последната бомбардировка. Фигури с размазани очертания щъкаха напред-назад и се опитваха да позакърпят това или онова поне дотолкова, че да издържи на цялото пътуване.
Капитанката се беше отпуснала в креслото си в огромната, сенчеста командна зала. Имаше жълто под очите — сигурен белег за недоспиване. Толкова много неща трябваше да се свършат… Половината изтребители бяха повредени, пък и големите кораби не бяха в цветущо състояние. А за всички оцелели, които взимаха на борд, почти нямаше място — да не говорим пък за храна.
Тя вдигна очи. Пред нея стоеше Главният артилерийски офицер.
— Това не беше умен ход от наша страна — рече той.
— Но беше единственото, което ми оставаше — уморено отговори Капитанката.
— Не! Трябва да продължим борбата!
— И да изгинем до крак — засече го Капитанката. — Бием се, после умираме. Така стоят нещата.
— Умираме, но славно!
— Ти току-що каза една много важна дума — рече Капитанката. — И тя не е „славно“.
Главният артилерийски офицер стана резедав от яд.
— Той нападна стотици наши кораби!
— И след това престана да ги напада.
— Никой друг обаче не е престанал! — възрази Главният артилерийски офицер. — Те са хора! На тях не можеш да им имаш вяра. Те стрелят по всичко!
Капитанката отпусна муцуна на лапата си.
— Той не е такъв — най-накрая каза тя. — Изслуша ни. Поговори с нас. Никой друг не го е правил. Може би той е Избавителят.
Главният артилерийски офицер облегна двете си горни предни лапи на бюрото и се вторачи в нея.
— Е… — проточи той. — Говорих с останалите офицери. Аз в легенди не вярвам. Когато всички осъзнаят цялата чудовищност на онова, което си извършила, ти ще бъдеш освободена от поста си!
Тя извърна към него уморени очи.
— Добре — отвърна му. — Само че точно сега аз съм капитан. И аз отговарям за всичко. Разбра ли? Имаш ли поне най-бегла представа какво означава това? А сега… се разкарай!
Това никак не му хареса, но не можеше да не се подчини.
Мога да заповядам да го застрелят — помисли си тя. — Добра идея. Сума ти неприятности ще си спестя за по-нататък. Това ще е №235 в списъка на нещата, които трябва да се свършат…
Извърна се и продължи да се взира в звездите навън — те светеха върху големия екран, изпълващ цялата стена.
Вражеският кораб продължаваше да виси там.
Що за личност е той? — помисли си тя. — Макар и да са толкова презрени създания, те са толкова
