— Ама аз току-що си го измислих.
Капсулата се носеше напред.
— Е, това не значи, че не може да е гот.
— Вярно.
Фалшивите звезди блещукаха.
— Джони?
— Да?
— Ти как така толкова добре се разбираш с хората? Как така всички си приказват с тебе?
— Де да знам. Сигурно защото ги слушам какво приказват… Да си тъпичък също помага.
— Джони?
— Тук съм.
— Ти какво искаше да кажеш… Нали се сещаш — там? Като каза, че навсякъде ми се привиждали пришълци?
— Ъ-ъ-ъ… Не си спомням.
— Сигурно си искал да кажеш нещо!
— Не съм сигурен дали изобщо съществуват пришълци. Съществуват просто такива като нас, но най- различни. Ала знам кое е важното. Важното е да си съвсем сигурен какво правиш. Важното е да не забравяш, че това не е игра. Нищо не е игра. Дори игрите.
Корабът се превърна в точка на фона на нощта.
— А как ще се върнем вкъщи? За да се върна, все трябваше да умирам…
— Ако победиш, няма как да се измъкнеш.
— Тука има едно зелено копче…
— Струва си да пробваме, а?
— Давай.
Когато Джони се събуди, в стаята струеше светлина. Лежеше в нечие чуждо легло. Огледа се с полупритворени очи.
Стаята беше като всички стаи за гости. Малко старомодната лампа, която не пасваше никъде другаде. Етажерката с книгите, които никой не чете много-много. Липсата на дреболии, като не броим пепелника до леглото.
Имаше и часовник, но някъде далече в миналото стрелките бяха спрели да си починат и макар че сигурно бяха сверили всички други часовници в къщата, за този изобщо не се бяха сетили и сега той си стоеше там и неуморно, ден и нощ сочеше осем без двадесет. Но липсата на звуци на долния етаж предполагаше, че все още е ранно утро.
Той се уви в одеялото, наслаждавайки се на откраднатото време между съня и събуждането.
И сега… какво? Трябваше да поговори с Кърсти, която си мечтаеше да бъде Сигърни и забравяше, че се опитва да е и някой, който действа. И имаше подозрението, че скоро ще се види и с родителите си. Сигурно щеше да му се наложи да изслуша какво ли не от тях, но поне щеше да е някаква промяна.
Да, Помирителният период продължаваше. И училището продължаваше. Всъщност, май всичко си беше същото. Никой нищо не беше оправил с магическа пръчица.
Но флотилията беше отлетяла! В сравнение с това всичко друго беше… Е, не че беше лесно. Но повече приличаше на стълба, отколкото на отвесна стена.
Може би никога няма да спечелиш — но поне можеш да се опиташ. Че кой, ако не ти?
Обърна се на другата страна и пак заспа.
Границата висеше в небето.
Огромни бели букви, високи хиляди километри.
Те изписваха:
Флотилията премина с рев. Танкери, бойни кораби, изтребители… се издигнаха във вихър, а сенките им пробягваха по буквите. Кораб след кораб, те преминаваха отвъд… завинаги.
Информация за текста
© 1992 Тери Пратчет
© 1997 Светлана Комогорова, превод от английски
Terry Pratchett
Only You Can Save Mankind, 1992
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
САМО ТИ МОЖЕШ ДА СПАСИШ СВЕТА. 1997. Изд. Камея / Прозорец, София. Колекция Избрано от Тери Пратчет. Превод: [от англ.] Светлана КОЛМОГОРОВА — КОМО [Only You Can Save Mankind, Terry PRATCHETT]. Формат: 20 см. Страници: 128. Цена: 2200.00 лв. ISBN: 954-8079-70-4.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1600]
Последна редакция: 2007-06-30 23:46:34
1
???
2
???
3
???
