доста време.
Зад Джони нещо избуча. Рампата на спасителната капсула се спускаше надолу.
— Копчето е ей на този крак, намерих го — посочи Кърсти.
Той отиде при нея. Рампата беше сребристо-сива. Тя блещукаше в мътната синкава светлина, която струеше от вътрешността на капсулата.
— Познай какво си мисля! — каза Кърсти.
— Мислиш си ето какво: напоследък не сме виждали Главния артилерийски офицер — отвърна Джони. — Мислиш си ето какво: той е някъде там вътре и се крие. Защото сега вече сънуваш ти, а пък те, твоите сънища, са такива.
— Само че аз вече съм готова за него — отсече с гласа на Сигърни. — Идвай.
Тя се запромъква нагоре по рампата, като току подскачаше възбудено и гледаше да държи дулото на пушката прицелено право в зъбите, които можеха да изскочат отнякъде.
Кърсти посочи един шкаф и махна на Джони да го отвори. Вдигна пушка.
Той отвори вратата и бързо отстъпи встрани.
Кърсти заплашително насочи дулото към куп консерви.
Мярна изражението, изписало се върху лицето на Джони.
— Е, можеше и да е вътре — оправда се тя.
— О, да. Естествено. Така де, трябвало е първо да свърши с отсичането на ръцете и краката си, а после да се свие на кравайче, но да, можеше и да се е скрил вътре.
— Ха! Много умно, няма що!
— Защо не погледнеш под седалките? Да се смае човек какви неща се намират понякога под седалките!
Кърсти се опита да бръкне под контролното табло, без Джони да я забележи. Но Джони я забеляза.
— Може би извънземните не гледат същите филми като нас — предположи той.
— Хайде стига де, стига си се заяждал! — озъби му се тя.
Погледна контролното табло и натисна едно копче. Капакът се вдигна. В средата на таблото на мъничък екран се появи лицето на Капитанката.
— Осем минути до Границата — рече тя.
— Да — кимна Кърсти. Бръкна под седалката си и забеляза усмивката на Джони.
— На тебе навсякъде ти се привиждат извънземни, нали?! — подсмихна се той.
— Какво искаш да кажеш с това?!
— Нищо, нищо. Ей така ми хрумна.
Тя го изгледа кръвнишки.
Седалките имаха колани. Сложиха си ги. Кърсти затропа с пръсти по таблото. Като че ли търсеше нещо.
— Как се отварят вратите? — попита Джони.
— Добре, добре… Тук някъде трябва да е.
Тя натисна едно копче. Рампата зад тях се вдигна и се прибра със съскане.
Джони се огледа. Наистина, тук нямаше как да се скрие някой. Бяха на борда на спасителната капсула. Бяха в безопасност.
Но той не се чувстваше в безопасност. Сграбчи Кърсти за ръката.
— Чакай малко! — изстреля той. — Като че ли нещо не е наре…
Екранът присветна.
На него се показа едно скрийуийче.
Беше Главният артилерийски офицер.
— Бягай и се крий, човешка гнъс! — ухили се той.
Виждаха екрана зад него — намираше се в командната зала.
— Ти?! Къде е Капитанката? — възкликна Джони.
— Ще се оправя с нея. След като избягате.
— Не!
Кърсти го подбутна.
— Виж какво, вече нищо не застрашава скрийуийците — рече му тя. — Ще прекосят Границата само след броени минути! Ние си свършихме работата! Не можеш да хукнеш сега да я търсиш! Тя трябва сама да се оправи! Тъкмо това би ти казала и тя, ако я питаш!
— Само че не мога да я питам, нали?
Той протегна ръка и бутна едно копче. Рампата се спусна с жужене.
— Аз се връщам там — отсече.
— Той те чака!
— Много хубаво прави — той грабна извънземното оръжие. — Кое му е спусъкът на това?
Тя подбели очи.
— Това е тъпо!
— Страх те е, а? — попита Джони. Беше пребледнял.
— Кого?! Мене?! — Сви рамене и грабна пушката. — Това ще го нося аз — обяви тя. — Свикнала съм им. Ти само ще оплескаш всичко.
12. СЪВСЕМ КАТО ИСТИНСКО
Спуснаха се на бегом по рампата и хукнаха по коридора.
— Да имаш часовник? — попита Джони.
— Да. Остават повече от шест минути.
— Трябваше да се сетя!!! — запъхтя се Джони. — На никого не му дават много време да избяга! На Джеймс Бонд никога не му остава време да пийне едно кафе и да си лъсне обувките, преди да обезвреди бомбата с часовниковия механизъм! Пак си играем на игрички!
— Спокойно!
— Да ми падне котка тук, как ще я изритам!
Коридорите бяха по-тъмни. От тавана капеше вода. От спуканите тръби парата продължаваше да бълва със свистене.
Стигнаха до кръстовище.
— Накъде?
Кърсти посочи:
— Натам.
— Сигурна ли си?
— И още как!
Изчезнаха в мрака.
След около тридесет секунди изскочиха от него.
— О, да, естествено.
— Всъщност, те всичките са еднакви. Трябва да е насам!
Този коридор наистина извеждаше в широкия коридор, в чийто край беше вратата на командната зала.
Вратата беше отворена. Виждаха големия екран, който трепкаше в синьо и бяло.
Кърсти стисна пушката.
— Добреее — рече тя. — Обаче този път няма да се бъркаш! Никакви приказки, разбра ли?
— Разбрах.
— Давай.
— Как?
— Влизаш пръв. И когато той ти скочи, аз ще му видя сметката.
— О, значи аз съм стръвта, така ли?
Кърсти погледна часовника си.
— Имаш четири минути и половина да измислиш нещо по-добро — каза тя. — Ох, извинявай. Четири
