В него се надигна подозрение.
— Какво им каза? — попита той.
— Казах им кои сте — отвърна Капитанката.
— Казала си им, че съм Избраният?
Едната от стражите се мъчеше да коленичи. Много странно е да наблюдаваш как същество с четири задни крака се мъчи да направи нещо подобно.
Кърсти ококори очи.
— По-добре е, отколкото да стрелят по тебе — обади се Капитанката. — По мене са стреляли доста. Знам какво приказвам.
— Кажи й да стане — нареди Джони. — Ами сега? Кой е вътре?
— Повечето от офицерите — отговори Капитанката. — Стражата ми съобщи, че вътре… спорели. И стреляли.
— Е, така по? бива! — възкликна Кърсти.
Погледнаха вратата.
— Добре — рече Джони. — Хайде…
Капитанката махна на стражата да се дръпне и докосна една пластинка до вратата.
11. ЧОВЕЦИ!
Джони видя това за една дълга, дълга секунда.
Първо, командната зала беше огромна. Почти колкото футболно игрище. А в единия й край имаше екран, горе-долу също толкова голям. Почувства се като мравка пред телевизор.
Екранът беше покрит със зелени точки.
Играчи. Идват към флотилията.
Стотици.
Точно пред екрана имаше голямо контролно табло във формата на подкова и дузина кресла, подредени около него.
Тука сме — помисли си той. — Докато съм седял в стаята си и съм си играел, те са били тук, вътре, в тази огромна, пълна със сенки стая — въртели са кормилото, отговаряли са на огъня…
Сега само едното кресло беше заето. Онзи, който го заемаше, вече се надигаше, извръщаше се, протягаше се към нещо…
— Давай — обади се Кърсти. — Я да те видим какво можеш.
Главният артилерийски офицер застина и впери в тях кръвнишки поглед.
— Късно е вече! — изръмжа той. — Вече е много късно!
Размаха ноктеста лапа към екрана.
— Аз ни отведох обратно там, където ни е мястото. Вече няма време да се връщаме. Сега трябва да се биете, няма как!
Погледът му се спря върху Джони.
— Какво е това?
— Избраният — отговори Капитанката и тръгна напред.
Другите я последваха.
— Но ние трябва да се бием! — извика Главният артилерийски офицер. — За честта си! За честта на Скрий Уий! Това е единственото ни призвание!
Кракът на Джони докосна нещо. Погледна надолу. Очите му вече бяха свикнали с мрака и откри, че замалко не е стъпкал едно скрийуийче. То беше мъртво. Нищо с подобна дупка в себе си не би могло да бъде живо.
Кърсти също гледаше надолу. Джони различи и други тела, проснати по пода.
— Той е убивал скри… хора — прошепна той.
Стреляш по тях в космоса, стреляш по тях на екрана… Просто нещо избухва и после печелиш още пет точки. Ала когато ги видиш застреляни само от няколко метра, се сещаш единствено, че някой, който преди малко е бил жив, сега съвсем определено вече не е. И никога няма да бъде.
Погледна Главния артилерийски офицер. Скрийуийците бяха студенокръвни и далеч не приличаха на човеци, но този определено приличаше на човек… на мъж, чийто ум се плъзга към лудостта.
Люспите му сияеха със сребрист оттенък. Джони откри, че се чуди дали скрийуийците не си сменят цвета като хамелеони. Капитанката винаги изглеждаше по-златиста, когато се държеше нормално, а когато се тревожеше, ставаше почти жълта…
Сега беше направо лимонена.
Изсъска. Стражите я погледнаха изненадано, но след това се обърнаха и послушно се изнизаха от залата. После тя се насочи към Главния артилерийски офицер.
— Избил си всички?! — попита го тихо.
— Те се опитаха да ме спрат! Беше въпрос на чест!
— Да, да. Виждам го — промълви Капитанката с равен глас. Сменяше позицията си — внимателно се отдръпваше от човеците.
— Скрийуийците умират в бой — или изобщо не умират! — кресна Главният артилерийски офицер.
Люспите на Капитанката бяха избледнели до цвета на пожълтяла хартия.
— Да, знам, разбирам — рече тя. — И човеците също го разбират… нали?
Главният артилерийски офицер извърна глава. Капитанката разпери ръце, отвори уста и скочи. Мъжкият сигурно я беше усетил — извърна се и ноктестите му лапи изсвистяха във въздуха.
Джони се пресегна и дръпна пушката на Кърсти.
— Не! Може да улучиш нея!
— Защо го направи? Можех да го застрелям като нищо! И стражите — и тях! Защо ще му скача?
Двамата се бяха превърнали в търкалящо се кълбо от нокти и опашки.
— Лично е. Според мене, тя го мрази твърде силно — рече той. — Но… погледни екрана!
Зелените точки бяха станали още повече. Отстрани на екрана се нижеха червени знаци, които сигурно означаваха нещо за скрийуийците — твърде бързо, за да може да ги разчете човек.
Погледна към контролното табло.
— Приближават се! Трябва да направим нещо!
Кърсти също се втренчи в таблото. Креслата бяха като за скрийуийци. Както и самото табло.
— Е, да знаеш случайно какво означава „X ? С z“? — обади се тя. — „Бързо“? „Бавно“? „Огън“?
Противниците се бяха откъснали един от друг — обикаляха в кръг и съскаха. Зелените и червени светлини от екрана хвърляха грозни сенки.
Никой от двамата скрийуийци не обръщаше и капка внимание на човеците. Нямаше и как. Скрийуийците ходеха като патки и изглеждаха като карикатури на крокодили, ала се биеха като котки — най-вече се гледаха и ръмжаха един срещу друг с кратки, ужасни изблици на нападение и защита.
На таблото засвятка една лампичка. Зазвъня аларма. Звънеше на скрийуийски, но звучеше достатъчно тревожно дори и на човешки.
Капитанката се завъртя. Главният артилерийски офицер отскочи назад, удари се о пода, завтече се към вратата и премина като вихър през нея.
— Няма къде да ходи — заяви Капитанката, залитайки към контролното табло. — По-късно… ще се оправя с него…
— Много гадно те е одрал — обади се Кърсти. Кръвта на скрийуийците беше синя. — Аз разбирам от първа помощ…
— Сигурно всичко знаеш — обади се Джони.
— …Но не и как се дава първа помощ на скрийуийец, предполагам — въздъхна Капитанката. Дишаше тежко. Единият й крак като че ли беше изкривен под неправилен ъгъл. Цялата й опашка беше на сини петна.
— Можеше просто да му теглиш куршума — рече Кърсти. — Тъпо беше да се биете.
— Въпрос на чест! — изръмжа Капитанката. Бутна с нокът един ключ и изсъска някакви нареждания на скрийуийски. — Но той беше прав. Тъжно е, но вече го знам. Не можеш да промениш скрийуийската
