останат незабелязани.
Тя не беше от тях. Откакто се помнеше, я караше така, сякаш над планетата постоянно е увиснала дебела червена стрелка, която сочи точно къде се намира тя.
Но, от друга страна — той така упорито се беше опитвал… Хващаше се на бас, че е плакал, когато Извънземното от филма на Спилбърг е умирало.
Облегна се на лакет и се загледа в плакатите.
Опитите не бяха важното.
Победата — ето кое беше важното. Че иначе защо да се опитваш?
— Заклещила си се?! Ама ти си извънземно! — сопна се Джони. — Извънземните не се заклещват във въздушните шлюзове! Това всеки го знае!
Той се дръпна заднешком в един страничен тунел и се обърна.
— Извинявай. Аз май че съм от сбърканите извънземни — отговори му Капитанката. — Назад мога да се върна, ала съм вазпрепятствана да се придвижвам напред.
— Добре. Давай обратно към второто кръстовище, което минахме. И без това не знаем къде сме.
— Не — отвърна Капитанката. — Аз поне знам. Тука си пише: "възел Л К Ж ".
— А знаеш ли къде е това?
— Не.
— Веднъж гледах един филм и там един пришълец се промъкваше по въздушните канали на един космически кораб и си излизаше, където си поиска! — каза с упрек Джони.
— Имал е карта, без съмнение — отвърна Капитанката.
Джони изпълзя зад един ъгъл и откри там…
…решетка.
От другата й страна като че ли не мърдаше нищо. Отвинти болтовете и решетката издрънча на пода.
Отвън имаше коридор. Скочи на пода, обърна се и помогна на Капитанката да се измъкне от дупката. Скрийуийците може и да бяха потомци на крокодили, но крокодилите предпочитат да се изтягат по песъчливи брегове. За промъкване през тесни дупки не ги бива много.
Кожата й беше суха и студена, като коприна.
Наоколо не се навъртаха никакви скрийуийци.
— Сигурно са във военния отсек — предположи Джони.
— Ние винаги сме във военния отсек — навъсено рече Капитанката и отупа прахта от люспите си. — Това е коридор О. А сега трябва да стигнем до мостика, нали?
— Те няма ли просто пак да те затворят? — попита Джони.
— Според мене, няма. Неподчинението на разполагащата с всички правомощия власт не ни се удава лесно. Главният артилерийски офицер е много… убедителен. Но щом ме видят, че пак съм на свобода, те ще се предадат. Или поне повечето ще се предадат — додаде тя. — Но сигурно с Главния артилерийски офицер ще видя доста зор. Той все сънува величие и слава.
Тя се затътри по голия коридор, като се държеше близо до стената. Джони се мъкнеше подире й.
— Това, сънищата, са измамно нещо — рече той.
— Да.
— Но когато играчите започнат пак да стрелят, те ще се пробудят, нали? И скоро ще прозрат накъде ги води той?
— Ние имаме една такава пословица… — каза Капитанката. — „СкийджийшийджуийДЖИЙйий.“ Което ще рече… — тя се замисли за миг. — „Когато яздиш джий — шестокрако питомно ездитно животно, способно да изпълнява прости нареждания, но традиционно известно с лошия си нрав, — то е по-лесно да останеш на гърба му, отколкото да скочиш от него; следователно, по-добре е да се довериш на джий, отколкото да рискуваш да те нападне ДЖИЙйий с яките ритници, което лесно би надбягало един скрийуийец, хукнал пеш.“ Е, разбира се, на нашия език звучи малко като че ли ти се карам.
Бяха стигнали до един ъгъл. Капитанката надникна зад него и веднага се шмугна обратно.
— Пред вратата на каютата ми има стража — рече тя. — Въоръжена е.
— Не можеш ли да поговориш с нея?
— Тя действа по заповед. Боя се, че ще ми се позволи да кажа само „Ааааа!“ — рече Капитанката. — Но ти си свободен да опиташ. А и нямаме друг избор.
О, да… само ти умираш по сто пъти — рече си Джони и пристъпи в коридора.
Стражата се обърна да го погледне и леко повдигна безформеното нещо, на което въпреки всичко сякаш съвсем ясно беше изписано „пушка“. Ала го гледаше съвсем стъписано.
Тя досега никога не е виждала човек! — помисли си той.
Разпери широко ръце — надяваше се, по най-невинен начин — и се усмихна.
Което само идва да покаже, че никога не бива да приемаме, че нещо се разбира от само себе си, защото, както по-късно му обясни Капитанката, когато скрийуийката се готви да влезе в бой, тя прави две неща: разтваря широко предния си чифт ръце (за да сграбчва и мачка) и оголва зъби (готова да хапе).
Стражата вдигна пушката.
После от другата страна на вратата се разнесе гръмовно хлопане.
Стражата допусна една много просто грешка. Трябваше да не обръща внимание на думкането — колкото и гръмовно и отчаяно да беше то — и да се съсредоточи върху Джони. Но тя се опита хем да го държи на прицел, хем да натисне един панел до вратата. В края на краищата, там вътре беше само Капитанката, нали? А пък Капитанката си беше Капитанка, макар и под арест. Можеше да ги следи и двамата…
Вратата се пооткрехна. Един крак се подаде навън, метна се нагоре и тресна стражата точно под муцуната. Зъбите й изтракаха. Кръстоса поглед.
— Хаййй! — викна някой.
Стражата залитна назад. През вратата изхвърча Кърсти и започна да сипе отсечени удари по ръцете на скрийуийката. Тя изтърва пушката. Кърсти я грабна с един замах. Стражата отвори уста да я ухапе, разпери ръце, за да я сграбчи и намачка, и след това кръстоса поглед, защото изведнъж се намери със завряно дуло между зъбите си.
— Не… гълтай — нареди й Кърсти с троснат глас.
Надвисна внезапна, много тежка тишина. Стражата нито мърдаше, нито шаваше.
— Това е една приятелка — рече Джони.
— О, да — кимна Капитанката. — Сигърни, нали! Една от вашите воини. А на мене приятелка ли ми е?
— В момента да — отговори Сигърни, без да помръдне глава.
Около челото си беше вързала един шнур, който беше измъкнала от хамака на Капитанката. Диво пламъче проблясваше в очите й. На Джони изведнъж му стана много мъчно за стражата.
— Знаеш ли… много се радвам, че е и моя приятелка — рече Капитанката.
— Ии ии огг ии? — попита стражата. Ръцете й трепереха. Скрийуийците не се потят, но тази май би се изпотила на драго сърце.
— По-добре ще е да я вържем и да я затворим в каютата — предложи Джони.
— Ийс! — обади се стражата.
— Мога просто да стрелям — мечтателно каза Сигърни.
— Не! — извикаха в един глас Джони и Капитанката.
— Ийп! — додаде стражата.
— Добре де, добре — отпусна се Сигърни.
Стражата се оклюма.
— Извинявай, че се забавих — рече Сигърни. — Малко трудно заспах.
Капитанката каза нещо на скрийуийски, обърната към стражата. Онази кимна по странно човешки начин и послушно затропка към каютата. Вътре тя също толкова послушно клекна и се остави да й вържат ръцета и краката с още няколко шнура от койката.
— Предполагам, че имаш и черен пояс по карате — рече Джони.
— Само червен — отговори Сигърни. — Обаче се занимавам с карате съвсем отскоро — побърза да
