— Де да знам! Чрез съсредоточаване може би.
Тя се наведе към него. За първи път, откакто я беше видял, изглеждаше угрижена.
— Ти в момента като че не си в състояние да мислиш… — каза тя.
— Ще се оправя.
Джони стана…
10. В КОСМОСА ТЪЙ И ТЪЙ НИКОЙ НЕ ТЕ СЛУША
…и се събуди.
Лежеше върху нещо твърдо. Някаква мрежа висеше пред очите му. Вторачи се в нея.
Освен това подът леко вибрираше, а някъде отдалече се носеше тътен.
Очевидно пак се намираше в игровото пространство, но със сигурност — не и в звездолета…
Мрежата се размърда.
Над ръба й се появи лицето на Капитанката — с главата надолу.
— Джони?
— Къде съм?
— Ами под леглото ми, както излиза.
Той се претърколи встрани и се измъкна изпод хамака.
— В твоя кораб ли съм?
— О, да.
— У-ха! Стана! Знаех си аз!
Изправи се и се огледа из каютата. Не че имаше нещо интересно за гледане. Освен леглото, което се намираше под нещо като кварцова лампа, имаше само бюро и още едно нещо, което вероятно служеше за стол на такива, дето имат по четири крака на гърба си и дълга опашка.
Върху бюрото бяха подредени половин дузина пластмасови извънземни. Освен това имаше и клетка с двойка дългоклюнести птички. Бяха кацнали една до друга на пръчката, втренчили в Джони почти интелигентни погледи.
Да, Сигърни беше права. Той наистина мислеше по-добре в игровото пространство. Всички решения изглеждаха къде-къде по-ясни.
Добре. Значи, беше вече на борда. По-скоро се беше надявал да се намира извън каютата, в която беше заключена Капитанката, но… все беше някакво начало.
Загледа се в стената. Там имаше решетки.
— Какво е това? — посочи той.
— Оттук влиза въздухът.
Джони подръпна решетката. На пръв поглед като че ли не можеше да се махне. Ако това станеше възможно, дупката си беше достатъчно широка, за да успее Капитанката да се провре през нея. Въздушни канали! Че какво друго да се очаква?
— Трябва да махнем това, преди да е станало нещо ужасно — рече той.
— Затворени сме тук — отговори Капитанката. — Какво още по-ужасно да ни се случи?
— Ти чувала ли си името… Сигърни? — предпазливо попита Джони.
— Не съм. Но това име много ми харесва — отвърна Капитанката. — Коя е тази Сигърни?
— Е, ако и на нея успее да й се присъни, че е тук, на кораба, ще си имаме големи неприятности. Трябва да я видиш какви плакати си е окачила по стената.
— Какви?
— Ъ-ъ-ъ… С извънземни.
— Значи, тя се интересува много отблизо от извънземни раси? — зарадва се Капитанката.
— Ъ-ъ-ъ… мда. — Самата мисъл за появата на Сигърни го караше да дърпа все по-настоятелно решетката. — Хммм… Вътре има нещо… и то ми пречи да си провра ръката…
Капитанката го наблюдаваше с интерес.
— Нещо като болтове — изсумтя Джони.
— Много поучително — обади се Капитанката, надничайки през рамото му.
— Не мога да я хвана!
— Искаш да ги отвинтиш ли?
— Да!
Капитанката се затътри до масата и отвори вратата на клетката. И двете птичета изскочиха навън и кацнаха на ръката й. Капитанката им каза нещо на скрийуийски; птичките запърхаха покрай главата на Джони, промъкнаха се през решетката и се изгубиха. След секунда-две се чу „скръц-скръц“ — болтовете се отвинтваха.
— Какви са тези птичета? — попита той.
— Чикчирикчета — отговори Капитанката. — Птици за уста. Разбираш ли? — тя отвори уста и разкри няколко реда жълти зъби. — За хигиена.
— Живи четки за зъби?
— Открай време ги използваме. Те са… традиция. Много са интелигентни. Обучават ги специално за това, разбираш ли? Много са умнички. Разбират по малко скрийуийски.
Скърцането продължаваше. После се чу „дрън!“ и един болт изпадна през решетката.
Панелът рухна навътре в стаята.
Джони погледна в дупката.
— Добреее — колебливо проточи той. — Ти нали знаеш накъде върви този канал?
— Не. Вентилационните шахти опасват целия кораб. Ти ли ще водиш?
— Ъ-ъ…
— Ще се радвам, ако ти водиш — каза Капитанката.
Джони се качи на леглото и се промъкна в дупката. След малко каналът го изведе в по-широка шахта.
— Целия кораб ли, казваш? — попита той.
— Да.
Джони спря за миг. Тесните и тъмни пространства открай време не му харесваха.
— О… Добре — рече той.
Майката на Кърсти затвори телефона.
— Никой не вдига — обяви тя.
— Той май спомена, че баща му работел до късно, а майка му понякога оставала след работа — обясни Кърсти. — Както и да е, докторката каза, че, общо взето, бил добре, нали? Бил просто изтощен — така каза. Тя какво му даде?
— Някакво приспивателно. Каза, че не спял достатъчно. Едно дванайсетгодишно момче има нужда от много сън.
— Той наистина има нужда — кимна Кърсти.
— А ти каза, че не се хранел добре. Но откъде го познаваш?
— Ъ-ъ… — подхвана Кърсти, след това се усмихна. — Ами оттук-оттам…
Майката на Кърсти изглеждаше доста разтревожена.
— Сигурна ли си, че не е… нещо тука… в главата — и тя завъртя пръст до слепоочието си.
— Съвсем си е наред — викна Кърсти от стълбите. — За тука не знам, обаче в главата му всичко си е на мястото.
Тя отвори вратата на гостната и погледна вътре. Джони спеше дълбоко, облечен в пижамата на брат й. Изглеждаше много малък. Да се смаеш направо колко мънички ти изглеждат дванайсетгодишните, когато си на тринайсет.
После тя се прибра в стаята си, съблече се и се пъхна между чаршафите.
Раничко беше. Но тази вечер си беше доста напрегната.
Той се оказа от онези, които вечно губят. То си му личеше. Обличаше се като такъв. От онези, дето само се моткат. От онези, дето най-често казват „ъ-ъ-ъ…“ и преминават през живота, като се мъчат да
