природа. Нашата орис е да се бием и да умираме. Колко глупава бях да мисля, че може и другояче…
Тя примигна.
— Сваляй си ризата! — изкомандва Кърсти.
— Кво? — опули се Джони.
— Ризата бе! Ризата! Погледни я! Губи кръв! Трябва да я превържа!
Джони неохотно се подчини.
— Ама ти носиш потник?! Само дядовците носят потници! Уф… Ти никога ли не си переш дрехите?
Да, понякога ги переше. Чат-пат и майка му имаше изблици на родителско чувство и изпираше де що има дрехи за пране вкъщи. Но обикновено той използваше пералнята, което се състоеше в ровичкане из коша, докато се натъкне на нещо, дето не изглеждаше чак толкова зле.
— Но ти нали каза, че нищо не разбираш от скрийуийска медицина — рече той.
— Е, и какво? И синя да е, кръвта си е кръв. Значи, опитваш се да я спреш да не изтече.
Кърсти помогна на Капитанката да седне в едно кресло. Извънземната залиташе малко, а люспите й бяха побелели, напръскани със синьо.
— Мога ли да помогна с нещо? — обади се Джони.
Кърсти го погледна.
— Де да знам… Ти можеш ли изобщо да правиш нещо?
И се обърна към Капитанката.
Всички ще умрем — помисли си Джони. — Онези са там, отвън, и чакат. А пък аз съм тука, пред контролното табло на извънземен кораб. Вече не можем да обърнем. А дори не знам какво пише на тия копчета!
Всичко оплесках! Толкова беше просто — а сега е толкова сложно…
Насън правиш разни неща, но всъщност ние бъркаме за сънищата. Когато хората говорят за сънищата, по-скоро имат предвид мечти, „сънища наяве“. Там ти си Супермен или каквото си щеш. Там винаги побеждаваш. А в сънищата всичко е абсолютно сбъркано. Сега сънувам… или нещо подобно. А когато се събудя, всички скрийуийци пак ще са се върнали в игровото пространство и пак ще стрелят по тях — също както по Космическите нашественици.
Чакай, чакай…
Я задръж…
Той пак се втренчи в безсмислените знаци по копчетата.
На едното пишеше "Q ? Ы П ". Символите се разместиха и изписаха: „главни двигатели“.
Нали този свят е и мой! Нали е вътре в главата ми!
Погледна огромния екран.
Всичките до един. Всичките са там и чакат. В спални и в зали, по целия свят. Между поредната серия от „Тайфата“ и поредните домашни.
Чакат с пръст на копчето „огън“ — и всеки си мисли, че е единствен…
Всички — там, пред мене…
— Изобщо не очаквах да се занимавам с такива неща! — обади се зад него Кърсти. — И през ум не ми беше минавало, че ще бинтовам пришълци! Я натисни ей този възел с нокът, става ли? Къде ти е пулсът?
— Ние май нямаме такова нещо — отвърна Капитанката.
Корабът подскочи.
Далечният, смътен тътен на двигателите изведнъж се превърна в рев.
От седалките стърчаха разни неща на места, където човек не би очаквал да му стърчи нещо. Джони беше седнал по турски на едната; и двете му ръце сновяха по копчетата, светлините на екрана хвърляха шарени отблясъци по лицето му.
Кърсти го потупа по рамото.
— Какво правиш?!
— Управлявам — отговори той, без да се обръща.
— Той каза, че било много късно да завиваш обратно.
— Аз не завивам обратно.
— Ти не знаеш как се управлява този кораб!
— Аз не управлявам този кораб. Управлявам цялата флотилия.
— Ти не знаеш кое копче за какво е!
Зелените и червените светлинки танцуваха по лицето му. Той се извърна към нея.
— Виж какво, всеки винаги ми обяснява това и онова. През цялото време. Е, сега пък няма да слушам. На копчетата си пише кое за какво е. И аз мога да чета надписите. Че защо да не мога? Нали съм ги измислил аз — всичко това е вътре в главата ми. А сега сядай и кротувай. Ще ми трябваш. И престани да ми говориш като на малоумен.
Тя седна, почти хипнотизирана от тона му.
— Ама как…
— Има едно копче и като го натиснеш, от това табло се управляват и всички останали кораби. Използва се при дълги пътешествия. — Той бутна един лост. — А аз съм дал газта докрай. Май по-бързо от това не могат да летят. Всички скали сочат „? Е Б ¶“ — така е „червено“ на скрийуийски.
— Но ти вървиш право към играчите!
— Няма как. Няма време за обратен завой…
Клатето също беше залепил нещо над леглото си. Беше снимка в близък план на микропроцесор „Интел 80 586-75“, гледан през микроскоп: същинска карта на улиците на някакъв много сложен съвременен град. Дядо му се оплакваше, че това било нездравословно — защо не си лепнел например средната страница на „Палави жартиерки“? Но Клатето си имаше мечта: един ден — стига да овладееше както трябва висшата математика и да успееше да гепи ръжена за студения край — той щеше да стане Голямата компютърджийска клечка. Програмист №1. С коса, вързана на опашчица отзад, както ходеха всички програмисти. Нищо, че Йонеса разправяше, че сега вече всичкото това го управлявали мъже с костюми. Един ден светът щеше да чуе гласа на Клати Джонсън — вероятно по телефонна линия, за която същият този свят не е и подозирал, че е свързана с компютъра му.
Междувременно той се блещеше срещу колонките от цифри в напън си да изкара напълно нелегално копие на „Мистър Бънки тръгва да пилотира“. В „Сплааааттт!“ я бяха оценили с четири звезди и с „мегатрепач!“, което означаваше, че тези от списанието си мислят, че горе-долу става за хора под шестнайсетгодишна възраст.
Примигна срещу екрана и размаза мръсотията по стъклата на очилата си малко по-равномерно.
За днес стигаше.
Облегна се назад и погледът му попадна на „Само ти можеш да спасиш човечеството“ — подаваше се изпод купчина други дискети.
Ех, Гумо, Гумо! Разбира се — през цялото време наричаш този или онзи „луд“, ама тая гума наистина беше нещо мръднал. Тялото му се носеше по Земята, но умът му вероятно витаеше на някое място, дето го няма в никой атлас.
Клатето бутна дискетата във флопито. Ама това с тази игра наистина беше странно. Вероятно имаше някаква логична причина за всичко. Нали тъкмо такива бяха компютрите — логични. Започнеш ли да си мислиш нещо друго — вкарваш се в беля.
Първо се появи заглавието, после и онова, дето „Гоби софтуер“ го бяха свили от „Междузвездни войни“, а накрая…
Ченето му увисна.
Кораби. Стотици кораби. И ставаха все по-големи. Жълти кораби изпълваха екрана — целият беше в жълто и черно, после — само в жълто, а после — в ослепително бяло…
Клатето се приведе напред…
А след това екранът почерня.
Или почти почерня.
Думите се мярнаха само за миг…
