Взираха се в ширналия се пред тях космос и в онова, което висеше в средата му.
— Какво… — обади се Кърсти след дълго мълчание — …е това нещо?
Джони прихна.
Опита се да се спре, защото корабът ръмжеше и скърцаше, като че ли го изтезават, но не можа. По бузите му се стичаха сълзи. Тупна безпомощно по контролното табло и без да иска, включи и изключи разни лампички.
— Границата — обади се Капитанката.
— Да — кимна Джони. — Какво друго да е?!
— Ама това е… — заекна Кърсти.
— Това е — кимна Джони. — Границата, разбираш ли? Отвъд нея те са в безопасност. Естествено! Никой не може да прекоси Границата. Не и човеците!
— Ама така не може!
— Кой знае? Това тука, в края на краищата, е игрово пространство. Тука може и да може. Искам да кажа, всички сме го виждали преди…
— Но тя все още е твърде далече — обади се Капитанката. — Страх ме е, че…
Някъде зад тях проехтя глух взрив.
— Ракети! — скочи Кърсти. — Трябваше да ме оставиш да…
— Не, не, чуй — прекъсна я Джони. — Слушай!
— Кво да слушам? Нищо не чувам!
— Защото нещо стана много тихо тук — рече Джони. — Двигателите спряха.
— Сигурно са се разтопили — обади се Капитанката.
— Все още разполагаме с… как му се казваше… силата на инерцията, май така му се казваше — рече Джони. — Ще продължаваме напред, докато не се блъснем в нещо.
— Или нещо не ни блъсне — додаде Кърсти.
Тя пак погледна Границата.
— Колко е голямо това нещо?
— Би трябвало да е огромно — каза Джони.
— Ама и оттатък има звезди…
— Те не са като нашите звезди. Казах ти вече — там човеците не могат да отидат…
Спогледаха се.
— Ами тогава какво ще стане… — започна Кърсти като човек, който изследва някоя особено гадна дупка в зъбите си, — …ако се намираме на кораб, който се опитва да мине отвъд Границата?
И двамата се обърнаха към Капитанката. Тя сви рамене.
— Не ме питайте мене. Досега не е било. Невъзможно е.
— Само заради мене ли? — попита Кърсти. — Или… Или е нещо по-големичко?
Пак последва мълчание.
— И все пак… — обади се Джони. — Кое е най-лошото, което може да ни се случи?
След това му се прииска да не го е казвал. Спомни си как онзи, най-първия път, си беше помислил как ще чуе бибипкането на будилника и шока, когато осъзна, че не му е позволено да се събужда.
— Всъщност не искам да знам — додаде той.
— Без двигатели не можем да обърнем обратно — рече Капитанката. — Съжалявам… Прекалено много се стараехте да ни спасите…
— Нараства — посочи Кърсти. — По звездите отзад си личи.
— Съжалявам — повтори Капитанката.
— Но поне скрийуийците ще успеят — рече Джони.
— Съжалявам.
Кърсти се изправи.
— Аз пък не съжалявам! — каза тя. — Хайде.
Грабна пушката си и се отдалечи сред сенките. Джони я догони.
— Ти накъде тръгна?!
— Към спасителната капсула — отговори тя.
— Каква спасителна капсула?!
— Да — обади се Капитанката, подтичвайки след тях. — И аз за това искам да те питам. Тук такова нещо няма.
— Ако ние поискаме обаче, ще се появи! — Кърсти отвори вратата. — Нали каза, че играта е съставена от неща, които знаем и познаваме? Е, аз знам, че капсулата ни чака точно в дъното на кораба.
— Ама…
— Този сън освен твой е и мой, нали така? Повярвай ми. Има капсула. — В очите й пак блестеше пламъче. Вдигна пушката си. — Знам го — натърти тя. — Била съм там.
Джони си спомни стаята й. Представяше си я как седи вътре с цяла дузина остри моливи и без никакви приятели и как получава шестици за домашното си по история, докато наум преследва пришълци.
— Не разбирам — обади се Капитанката.
Коридорът навън беше изпълнен с пара. Корабът можеше и да прекоси Границата, но май след това му трябваше основен ремонт, за да се съвземе.
— Ъ-ъ-ъ… — рече Джони. — То е малко като ония фигурки в хрупките. Един вид… човешка идея.
На вратата скрийуийката се поколеба. След това се обърна и погледна към екрана.
— Приближаваме се — рече тя. — Ако мислите, че долу наистина ще намерите нещо, трябва да тръгвате.
— Хайде де! — подкани го Кърсти.
— Ъ-ъ… тако… — понечи да каже нещо Джони.
— Благодаря ви — кимна сериозно Капитанката.
— Аз всъщност не съм направил кой знае какво… — смънка Джони.
— Кой го знае? Ти изобщо не мислеше за себе си. Опитваше се да схванеш кое как е. Избираше. И изборът ти винаги беше добър.
— Трябва да тръгваме! — подкани го Кърсти.
— Може би ще се срещнем пак. По-нататък. Ако всичко мине добре — рече Капитанката и пое едната ръка на Джони с две от своите.
— Довиждане — каза тя.
Кърсти хвана Джони за рамото и го дръпна.
— Радвам се, че се запознахме — рече тя на извънземната. — Беше ми… интересно. А сега да тръгваме.
Някои от лампите бяха загаснали. Пара и неясни силуети изпълваха коридорите. Кърсти тичаше напред и се стрелкаше между сенките.
— Трябва да слезем долу — подхвърли тя през рамо. — Аз съм с тебе. Не се бой!
— Ама ти наистина май си много вътре — рече Джони.
— Ето я рампата. Хайде. Нямаме много време.
Долу имаше нов коридор и друга рампа, която се виеше надолу сред дима.
Влязоха в стая, още по-голяма и от командната зала. В единия й край имаше грамадна двойна врата, а по стените бяха окачени разни уреди. По средата, изправен на три крака, стърчеше малък космически кораб. Изглеждаше тежък и тромав.
— Ето го! Видя ли? Аз какво ти казвах? — тържествуващо възкликна Кърсти.
Джони се приближи до най-близкия панел с екипировка и го докосна. Лепнеше. Погледна пръстите си.
— Преди малко това го е нямало тук — каза той. — Боята още не е засъхнала.
В средата на панела светна екран и на него се появи лицето на Капитанката.
— Колко интересно — възкликна тя. — Поглеждам си таблото и що да видя? Ново копче. Значи сте намерили тази ваша спасителна капсула?
— Май да — отговори Джони.
— Остават ни десет минути, докато стигнем до Границата — рече Капитанката. — Според мене, имате
