…„здрасти клати“…
…и изчезнаха.
Все повече аларми дрънчаха и виеха.
Кърсти надникна между пръстите си.
— Май никого не ударихме — подхвърли Джони и продължи да трака по клавишите.
— Ти прелетя право през тях!
— Позна!
— Добре… Но тези ще продължат да ни преследват!
— Ами, значи сега ще завием обратно. Ще ни отнеме малко време. Къде е Капитанката?
Една ноктеста лапа се вкопчи в облегалката. Муцуната й се облегна на рамото му.
— Лоша работа! — рече Капитанката. — Моторите ни могат и да откажат!
— Това е изчислен риск — отговори Джони.
— Ами? И колко точно си го изчислил? — попита скрийуийката.
— Ами… Не че точно съм го изчислил… просто си помислих, че си струва да се опита — смънка Джони.
— Ти пак обръщаш към играчите!
— И продължавам да ускорявам ход — додаде Джони.
— А какво набра току-що? — попита Кърсти.
— О, нищо — ухили се Джони. — Стори ми се, че мярнах познато лице. Нали разбираш, когато профучавахме…
— Какво така се хилиш?! — сопна му се тя. — В такава беда сме, а ти…
— Де да знам. Сигурно защото бедата си е моя. Капитане, защо светнаха всичките ония лампички?
— Това са корабите от флотилията — обясни Капитанката. — Командирите им искат да разберат какво става.
— Тогава им кажи да се хванат за нещо — нареди Джони. — Освен това им кажи, че… че си отиват у дома.
И двете го погледнаха.
— О, да, страхотно въздействащо — изкоментира Кърсти. — Страшно драматично. Да ти се…
— Млък!
— Кво?!
— Млък — повтори Джони, без да откъсва очи от екрана.
— Никой не може да ми казва „млък!“
— Е, аз пък ти го казвам. Това, че акълът ти е като чук, не означава, че трябва да смяташ хората за пирони. Опааа, ей ги пак…
Клатето измъкна дискетата и я погледна. После опипа компютъра си отзад — да не би да са се появили някакви допълнителни жици.
Този Джони… Такъв един, тихичък… Все разправяше, че разбирал от компютри, колкото да може да ги включи, но сега всеки разбираше малко или много от компютри. Сигурно беше бъзикал играта, преди да му я върне. Я го гледай ти наш Джони! Клатето се зачуди как ли го е направил този номер.
Отново пъхна дискетата в компютъра и пак включи играта.
„Само ти можеш да спасиш човечеството“… и тъй нататък, и тъй нататък.
После — вътрешността на кораба. Ракети, оръдия, резултат… и тъй нататък, и тъй нататък.
И звезди. Онези, искрящите звезди от играта. Неговите от „Пътуване до Алфа Кентавър“ бяха къде-къде по-хубави.
И никакви кораби не се виждат.
Хвана джойстика и го размърда. Корабът зави, звездите се завъртяха…
Точно зад него имаше кораб. Почти го подбутваше отзад. И пак — дузини кораби. Стотици кораби. И стават все по-големи. И все по-големи. Много бързо.
Много, много бързо.
Пак.
Когато стана от пода и отново облегна крак на стола, екранът пак беше почернял. Само мъничкият курсор присветваше.
Клатето се втренчи в него.
Логика, рече си той. Да не вярваш в логичните причини беше почти същото като да изтървеш нажежен ръжен върху найлонов чорап.
Все трябваше да има някакво логично обяснение.
Някой ден щеше да се сети.
— Преследват ни! Преследват ни!
Над контролното табло се виеха мънички кълбенца пушек. Подът вибрираше по най-различни начини.
— Сигурен съм, че ще им избягаме — рече Джони.
— Колко сигурен? — попита Кърсти.
— Доста.
Кърсти се обърна към Капитанката.
— Имаш ли и задни оръдия?
Капитанката кимна.
— Ето оттук се стреля с тях — посочи тя. — Но не бива да стреляме. Предадохме се вече — не си ли спомняш?
— Аз обаче не съм се предала — обади се Кърсти. — Та откъде се стреля, казваш?
— С онзи стик с копчето отгоре.
— С това ли? Но това е просто джойстик за игри!
— Много ясно, че е джойстик за игри — намеси се Джони. — Всичко това става в главите ни, не си ли спомняш? И затова трябва да е от познати неща.
На екрана се виждаше пространството зад флотилията. Цяла дружинка зелени кораби се носеше зад тях.
— Следват дирята ни — рече Кърсти. — Че то съвсем лесно ще се отървем от тях.
— Да бе, да — обади се Джони.
В гласа му се долавяше лек присмех. Тя се поколеба.
— Какво искаш да кажеш?!
— Ами… просто точици в един кръг — каза Джони. — Лесна работа. Бум! О-ха, още точки! Тряс! Давай нататък!
— Но това тук е игровото пространство! Това е игра! Защо се държиш така? Всичко просто става на екрана!
— Така, така. Също като истинско, а? Ами тогава натисни копчето де!
Тя стисна джойстика. После го пусна.
— Защо вечно разваляш всичко?!
— Кой, аз ли? — вдигна рамене Джони. — Виж какво, ако няма да стреляш, превключи екрана да видим какво става отпред, а? Ето тази скала сочи, че се движим с Н Q в i >–, а това е пъти по-бързо от нормалното, така пише.
— И?
— И, според мене, просто няма да е лошо да се напорим на някой астероид, например. Разбира се, ако искаш да свършим като осем километра широки и един сантиметър дебели, продължавай да зяпаш назад.
— Ох, добре де!
Щракна копчето за екрана.
И затаи дъх.
