минути и двайсет и пет секунди. Ей, вече станаха двайсет секунди…
— Само се надявам, че наистина си толкова добра!
Кърсти потупа оръжието.
— Шампионката на областта — нали си спомняш? Вярвай ми!
Джони тръгна към отворената врата. Когато я приближи, се опита да извърти очи и наляво, и надясно.
— Четири минути и петнайсет секунди — обади се гласът й от далеч, далеч зад него.
На прага спря.
— Ти как така не си шампионката на страната? — попита той.
— Всъщност, точно в деня на състезанието бях получила хранително отравяне.
— О… А-ха.
Той пристъпи прага.
Зъбатата смърт го пропусна. Рискува да се озърне и наляво, и надясно. После преглътна, след това погледна и нагоре.
— Няма никой…
— Добре. Следвам те плътно.
Границата на екрана вече беше много по-голяма.
Летим много бързо — помисли си той. — Остават още цели четири минути, даже и повече, а вече е изпълнила небето. — Думата „грамаданска“ беше твърде слаба.
— Огледах цялата стая — обади се той. — Тук няма никого.
— Там имаше контролно табло, нали? — подхвърли Кърсти. — Задръж… Сега съм на вратата. Да. Сигурно е зад таблото. Давай. Ако изскочи, аз съм готова.
Аз обаче не съм — помисли си той. Запромъква се напред и надникна зад таблото.
— Няма ни… Чакай, чакай.
— Какво?
— Май е Капитанката…
— Живо ли е?
— Жива ли е?! Тя е „тя“, а не „то“! И ти го знаеш. Не мога да ти кажа… Тя просто… лежи там. Ще погледна.
— Има ли смисъл?
— Само ще погледна, става ли?!
— Внимавай тогава. Застани така, че да мога да те следя.
Той се придвижи напред, втренчен в сенките по ъглите на огромната кабина.
Беше Капитанката — и беше все още жива. Или поне части от онова, което вероятно беше гръдния й кош, се издигаха и спускаха. Той коленичи до нея.
— Капитане? — прошепна.
Тя отвори едното си око.
— Избрани?
— Какво стана?
— Той… изчакваше. Докато… се сбогувах с вас… пропълзял вътре и… ме удари…
— А сега къде е?!
— Трябва… да вървите. Нямате… много време. Фло… тилията…
— Ранена си. Ей сега ще извикам Къ… Сигърни.
Лапата й се вкопчи в ръката му.
— Чуй ме! Той… ще взриви… кораба! Горивото… електроцентралата… той…
Джони се изправи.
— Добре ли е? — викна Кърсти.
— Не знам!
Тя стоеше на вратата и светлината очертаваше силуета й.
Зад нея се промъкваше сянка. Джони видя как разпери ръце…
Беше доста по-голямо от повечето скрийуийци. И не приличаше на смешен алигатор — да, в него все още имаше нещо алигаторско, но вече приличаше и на насекомо, и на какво ли още не… — на същества, които никога не бяха съществували — освен в сънищата…
— Зад тебе е! — изкрещя Джони, сведе глава и се втурна.
Кърсти се извърна.
На сънищата да нямаш вяра. Ако живееш вътре в тях, те те сграбчват и започват да те подмятат насам-натам…
Видя как Кърсти се обърна и погледна нагоре — и все по-нагоре — към Главния артилерийски офицер. Скрийуийецът отвори уста. Зъбите му бяха станали още повече — редица след редица и всички до един — остри и лъскави…
Нейният сън — помисли си Джони. — Нищо чудно, че вечно води борба…
— Застреляй го! Застреляй го!
Тя продължаваше да го гледа втренчено. И като че ли не искаше да помръдне.
— Имаш пушка! — кресна той.
Тя приличаше на статуя.
— Застреляй го!
— …о-о…
Кърсти леко поклати глава, а после, сякаш изведнъж се беше събудила, вдигна пушката.
— Добре! — каза тя. — А сега…
Скрийуийецът изобщо не й обърна внимание. Той вдигна рязко глава и се втренчи в Джони. Почти нямаше очи. Като че ли се беше втренчил в него със зъбите си.
— А-ха, Избраният — изръмжа той и бутна Кърсти. Тя дори не беше забелязала как замахва. В единия миг се прицелваше в него, а в следващия — летеше във въздуха и се заби в някаква купчина на няколко метра по-нататък.
Пушката изтропа на пода и се хлъзна към Джони.
— Избрани! — изсъска скрийуийецът. — Ама че глупост! Ние сме онова, което сме! Ти си позор и за своята, и за моята раса! И за тебе, и за нея… За тебе няма връщане назад…
Кърсти се опитваше да се изправи на крака. Лицето й беше изкривено от гняв.
Джони се наведе и грабна пушката.
Скрийуийецът внезапно размаха две от ръцете си. Джони трепна.
Чу как Кърсти вика отдалече:
— Бързо! Хвърли го на мене! На мене!
Пришълецът се ухили.
Джони отстъпи крачка назад. Пришълецът се беше вторачил в него и не обръщаше внимание на нищо.
— На мене, идиот такъв! — кресна Кърсти.
— Ти? — изръмжа пришълецът на Джони. — Да ме застреляш, мене? Не можеш. Такава слабост! Също като твоята Капитанка! Тя беше позор за скрийуийците — вечно слаба! Тъкмо затова и искате мир! Силните никога не искат мир!
Джони вдигна пушката.
Извънземният бавно пристъпи напред. Зъбите му като че изпълниха вселената. Ръцете му сякаш бяха по-дълги, ноктите — по-остри…
— Не можеш! — изръмжа той. — Наблюдавах те. Другите човеци поне можеха да се бият! Ние умирахме достойно! Но ти… само приказваш, приказваш… Би направил всичко, само не и да се биеш! Би направил всичко, но не и да се изправиш лице в лице с истината! Кой, ти ли ще спасиш човечеството? Ха!
Джони отново отстъпи назад и усети, че гърбът му опира в контролното табло. Нямаше вече накъде да отстъпва.
— Предаваш ли се? — извика той.
— Никога!
