Джони улови някакво движение с бялото на очите си. Кърсти се готвеше да скочи върху пришълеца. Но онзи не беше като стражите. Тя не би…
Той стреля.
Къса, остра експлозия.
Скрийуийецът погледна шокиран внезапно появилото се върху гащиризона му синьо петно, а после — и Джони. Почти се беше стъписал.
— Ти ме застреля… Най-хладнокръвно…
— Не. Аз съм топлокръвен.
Извънземният се катурна напред. Сега пак беше по-дребен и повече приличаше на скрийуийец.
— Нямаше как — каза Джони.
— Ти го застреля… — произнесе някой зад него. Огледа се. Капитанката се беше изправила на крака.
— Да.
— Нямаше как. Но не вярвах, че ще можеш…
Джони погледна пушката. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Видя доста зор, докато убеди дланите си да се отпуснат.
— И аз.
Приближи се до Кърсти, която се беше втренчила в нещото на пода.
— У-ха! — възкликна тя, но съвсем тихичко.
— Да — кимна той.
— Ти…
— Да, да, застрелях го. Застрелях го. Искаше ми се да не ми се налага, но нямаше как. Той беше жив, а сега не е.
Отекнаха още аларми, червени лампички засвяткаха по цялото контролно табло. Границата беше изпълнила цялото небе на екрана.
— Ще тръгваме ли? Колко време ни остава?
Тя погледна часовника си със замъглен поглед.
— Минута и половина.
Той беше поразен. Чувстваше се така, сякаш е вътре в собствената си глава и се наблюдава. Изобщо не усещаше паника. Онзи, който наблюдаваше, не знаеше какво да прави, но другият вътре като че ли знаеше всичко. Беше… също като на сън.
— Можеш ли да тичаш? — Тя кимна. — Ама наистина бързо? Ох, какво говоря! Сигурно си печелила медали и за това! Давай!
Дръпна я навън от залата и я повлече по тъмния коридор. Кърсти като че ли вече се разсейваше — стените не блещукаха толкова. Дори не се виждаха нитове и болтове.
Стигнаха до капсулата. Джони заподскача от крак на крак и най-накрая намери копчето за спускане на рампата. Сякаш мина цяла вечност, докато се спусне.
— Колко…?
— Петдесет секунди…
Беж по рампата и хоп! — на седалките.
Копчетата не бяха много. Джони ги заразглежда.
— Какво правиш? — обади се Кърсти.
— Същото като тебе преди малко. Търся онова, на което пише „Вратите отворени“.
Екранът светна.
— Джони? Отваря се оттук — рече му Капитанката.
Джони хвърли поглед на Кърсти.
— Това не го знаехме! — възкликна той.
— Рампата прибрана ли е?
— Да.
— Вратите се отварят.
Чу се „дрън!“, а после — „ссс…“ — въздухът се втурна навън през разширяващата се пролука. Блещукащите, нереални звезди от играта им махаха.
Ръката на Джони увисна над най-голямото червено копче на таблото.
— Джони?
— Да, капитане?
— Благодаря ти. Не беше длъжен да ни помагаш.
— Че кой, ако не аз?
— Хе! Да. А сега… сбогом. Никога вече няма да се видим…
— Сбогом.
Джони погледна Кърсти.
— Колко?
— Десет секунди!
— Давай.
И той натисна копчето.
„Бууум!“ — нещо избухна зад тях. Стените проблеснаха и изведнъж ги обкръжи небе.
Джони се облегна назад. Усещаше главата си съвсем, съвсем празна… Само едно нещо се повтаряше постоянно — като на филм.
Отново и отново споменът натискаше спусъка. Отново и отново извънземното се строполяваше на земята. Повторение. Поразителна точност. Също като истинско.
Кърсти го сръга.
— Можем ли да го караме това нещо?
— Ъ-ъ…? Кво? — Той хвърли разсеян поглед към таблото. — Ами, хващаш тоя джойстик…
— Тогава завий. Искам да ги видя как минават през Границата.
— И аз. Ей сега.
Капсулата зави леко сред дълбоката бездна на игровото пространство право към Границата.
Скрийуийската флотилия се втурна напред. Щом стигнеше до Границата, всеки кораб проблясваше и изчезваше.
— Мислиш ли, че наистина ще пристигнат на някаква планета?
— Мисля, че те мислят така.
— Мислиш ли, че някога ще се върнат?
— Няма да е скоро.
— Ъ-ъ… Виж… Когато погледнах нагоре и видях онова нещо… искам да кажа, изглеждаше толкова истинско. И си помислих: ама то е живо, живо е и как така аз…
— Да — кимна Джони.
— А после то умря и… и на мене никак не ми беше до ликуване…
— Да.
— Когато е наистина, никак не е лесно. Защото хората умират… и всичко свършва наистина.
— Да. Ясно. И пак, и пак… Знаеш ли какво?
— Какво?
— Моят приятел Йонеса смята, че подобни сънища били начин да се справиш с реалния живот.
— Е?
— Според мене е обратното.
— Йонеса е чернокожият, нали?
— Да. Викаме му Йонеса, щото не е „готин“.
— Да си антиготин всъщност също е много готино.
— Така ли? Не го знаех. А гот ли е още да се казва „жестокота“?
— Джони! Никога не е било гот да се казва „жестокота“!
— Ами „жмът“?
— „Жмът“ е гот.
