— Ами да.
— Вярно.
— Просто на идеята й е дошло времето.
— Прав си.
— Сигурно.
— Така трябва да е.
Над масата се спусна леко разтревожена тишина. Така се смълчават умове, които мислено се опитват да открият нещо нередно.
А въздухът сякаш заблещука.
— И как се нарича мястото? — попита разсеяно Лули.
— Не знам какво име са му дали в старите времена — призна си Среброриб и придърпа към себе си кесията с пукана царевица. — Сега го наричат Света гора.
— Света гора — повтори Лули. — Звучи… познато.
Отново притихнаха умислени.
Този път Сендивог пропъди вцепенението.
— Добре, тъй да бъде — обяви той бодро. — Света гора, идваме!
— Ъхъ — изсумтя Среброриб и тръсна глава, като че пропъждаше нежелано съмнение. — Ама че смахната работа! Все ми се струва… че открай време… сме се запътили натам.
Десетина хиляди километра по-надолу световната костенурка, Великата А’Туин, се влачеше мудно в звездната тъма.
Действителността може да бъде представена като сложна крива линия.
Проблемът не е в това, а във факта, че няма толкова действителност, колкото би трябвало. Ако се вярва на някои от по-мистичните текстове от хранилищата на Библиотеката в Невидимия университет…
… най-видното академично средище на магията и изобилните трапези, чиято колекция от книги е толкова огромна, че изкривява пространството и времето…
… поне девет десети от първоначално сътворената реалност се намират извън пределите на мултивселената. А тъй като мултивселената по самото си определение съдържа абсолютно всичко, което изобщо е нещо, положението става доста напечено.
Извън границите на всевъзможните вселени се намират суровите, дивите реалности, онези „можеше да е така“, „защо пък да не е иначе“, „това няма да го бъде“ — необузданите идеи, създавани и заличавани хаотично като химически елементи в напиращи да гръмнат свръхнови звезди.
И понякога, ако стените на световете са мъничко изтънели, тези идеи могат да се просмучат навътре.
А действителността се просмуква навън.
И тогава се случва горе-долу същото както около горещите гейзери дълбоко под повърхността на океана — странни подводни същества намират там достатъчно храна и топлина, за да образуват мимолетни мънички оазиси на живота в среда, където наглед изобщо не би могло да има живот.
Идеята за Света гора се просмука невинно и весело в Света на Диска.
И малко реалност изтече навън.
Тя бе намерена. Защото отвън има Твари, чиято способност да надушват дребни късчета действителност прави скучни смразяващите истории за акулите и струйките кръв в морската вода.
Тварите започнаха да се събират около пролуката.
Бурята напираше над дюните по брега, но щом стигна до ниския хълм, облаците сякаш го заобиколиха. Само оскъдни капки дъжд паднаха на пресъхналата земя, а стихията тук се превръщаше в лек ветрец.
Той посипа с пясък отдавна изстиналите следи от огън.
По-надолу до една дупка, през която би могъл да се промуши язовец, малко камъче се търкулна към подножието.
Един месец отмина много набързо. Не му се искаше да се застоява.
Ковчежникът почука почтително на вратата към покоите на Архиканцлера и я отвори.
Стрела от арбалет прикова шапката му към дървенията.
Архиканцлерът наведе оръжието към пода и погледна сърдито посетителя.
— Адски опасно е да вършиш такива неща, ясно ли ти е? Можеше да причиниш много неприятен нещастен случай.
Ковчежникът не се бе издигнал до сегашното си положение… тоест до положението си отпреди десет секунди, когато беше хладнокръвен и самоуверен човек (в момента се намираше пред прага на лек инфаркт), без да усъвършенства способността си да се опомня след неочаквани сътресения.
Той освободи шапката си от мишената, начертана с тебешир на вратата.
— Но нищо лошо не се случи — отбеляза с толкова спокоен глас, какъвто се постига с неимоверни усилия. — Дупката почти не се вижда. А вие защо… ъ-ъ, стреляте по вратата, господине?
— Нямаш ли разсъдък в главата си? Навън е тъмно, а проклетите стени са от камък. Да не очакваш да хабя стрелите по тях?
— Аха — промълви Ковчежникът. — Но вратата… ъ-ъ, е на пет столетия — съобщи с изтънчено лек намек за укор.
— Личи й — грубо отбеляза Архиканцлерът. — Цялата е почерняла. Човече, тук имаме нужда от по- малко камънаци и дъски, а от повечко украса за разведряване. Някакви гравюри на спортна тема, да речем.
— Веднага ще се погрижа — невъзмутимо обеща Ковчежникът и си спомни за свитъка книжа под мишницата си. — Междувременно, господине, дали бихте отделил…
— Добре — прекъсна го Архиканцлерът и енергично нахлупи островърхата шапка на главата си. — Браво на теб. Сега трябва да се погрижа за едно болно драконче. Малката гадинка от няколко дни не е близвала купичката въглища.
— Но вашият подпис на един-два документа е… — забърбори трескаво Ковчежникът.
— Не мога да се занимавам с тия глупости — отпъди го с жест Ридкъли. — Тук бездруго има твърде много хартии. И… — Впи поглед в Ковчежника, като че току-що си спомни нещо. — Тая заран видях голяма смехория. Една маймуна се мярна в двора. Хич не се плашеше.
— О, да — жизнерадостно потвърди Ковчежникът. — Сигурно е бил Библиотекарят.
— Значи той си има питомна маймуна?
— Не ме разбрахте, Архиканцлер — още по-лъчезарно възрази Ковчежникът. — Видял сте
Ридкъли се вторачи в него.
Усмивката на Ковчежника застина.
— Тъй… Библиотекарят е
Мина немалко време, докато Ковчежникът му втълпи фактите. Накрая Архиканцлерът промърмори:
— Казваш, че това приятелче се е превърнало в маймуна с магия?
— Да, имаше произшествие в Библиотеката. Изблик на магия. До един миг беше човек, а в следващия — орангутан. Господине, освен това не бива да го наричате маймуна. Той е човекоподобно.
— Че каква разлика виждаш?
— Явно за него е съществена. Става много… ъ-ъ, агресивен, когато го нарекат маймуна.
— Поне не си пъчи червения задник, нали?
Ковчежникът стисна клепачи и потрепери.
— Не, господине. Това го правят гибоните.
— Аха… — Ридкъли поумува. — Нали нямаме и от тях тук?
— Нямаме, господине. Само Библиотекаря.
— Тъй не може. От мен да знаеш — тъй не може. Защо да търпим разни космати грамадни животни да
