се размотават наоколо? — непреклонно изрече Архиканцлерът. — Отървете се от него.
— Не бива да го правим за нищо на света! По-добър Библиотекар не сме имали. Пък и върши невероятна работа при толкова мижава заплата.
— А ние в какво му плащаме?
— В кесийки с фъстъци — тутакси обясни Ковчежникът. — Освен това единствено той е наясно с потайностите на Библиотеката.
— Тогава пак го превърнете в човек. Туй не е живот, маймунският, де.
— Той е
— Откъде знаеш? — настрои се недоверчиво Ридкъли. — Той да не говори?
Ковчежникът се поколеба. Ето ти го вечното затруднение с Библиотекаря. Всички дотолкова свикнаха с него, че едва си спомняха времето, когато Библиотеката не бе поверена на човекоподобно с жълти зъби и сила за трима. Когато ненормалното се проточи достатъчно дълго, вече е съвсем нормално. Само че понечеха ли да обясняват тепърва положението някому, започваше да изглежда твърде необичайно. Ковчежникът се прокашля смутено.
— Казва „ууук“.
— А туй какво означава?
— Означава „не“, Архиканцлер.
— И как казва „да“?
Ковчежникът се боеше именно от този момент.
— Казва „ууук“, Архиканцлер.
— Че то си е все същото!
— О, не. В никакъв случай. Уверявам ви! Казва го с друг тон… Тоест ако вече сте свикнал… — Ковчежникът вдигна рамене. — Предполагам, че просто сме се приспособили да го разбираме.
— Е, поне той се поддържа във форма — гадничко натърти Ридкъли. — Не като всички вас. Днес надникнах в дневната и беше пълна с похъркващи типове!
— Сигурно са били старшите преподаватели — веднага се сети Ковчежникът. — Аз бих казал, че и те са в чудесна форма.
— Във форма ли? Оня Декан все едно е глътнал пухена постеля!
— Да, но… Господине — усмихна се търпеливо Ковчежникът, — изразът „да бъдеш във форма“, доколкото го разбирам, означава да си годен за някаква дейност. В такъв случай тялото на Декана е напълно подходящо за седене по цял ден и лобиране на изобилни гозби.
Той си позволи тънка усмивчица.
Погледът на Архиканцлера беше толкова неприветлив, че би пропъдил и закоравял пияница от бар с безплатни напитки.
— Туй шегичка ли беше?
Тонът му издаваше подозрителността на човек, който никога не е вниквал в израза „чувство за хумор“ и не би го разбрал след цял час обяснения, придружени с помощни диаграми.
— Господине, само си позволих да изтъкна очевиден факт — предпазливо отвърна Ковчежникът.
Ридкъли врътна глава.
— Не понасям шегички. И не понасям разни веселяци, дето си мислят, че само ръсят смешки. Туй се дължи на застояването под покрив. Няколко пробега по трийсетина километра и Деканът ще бъде друг човек.
— Да, в известен смисъл — съгласи се Ковчежникът. — Защото ще бъде мъртъв.
— Ще бъде по-здрав и стегнат.
— И мъртъв.
Раздразненият Архиканцлер порови в книжата на бюрото си.
— Как сте се отпуснали само… — замърмори. — Направо сте се разпльокали. Всичко е тръгнало накриво. Тук хората хъркат по цял ден и току се превръщат в маймуняци. Дори не ни е хрумвало, че ще се натъкнем на маймуна зад ъгъла, когато бяхме студенти. — Вдигна глава нетърпеливо. — А ти защо дойде?
— Моля? — смънка обезсърчен Ковчежникът.
— Нали искаше нещо от мен? Дошъл си да ме врънкаш за нещо. Може би щото май съм единственият, дето не се е унесъл или не врещи от клоните на някое дърво сутрин.
— Ъ-ъ… Архиканцлер, струва ми се, че гибоните правят това.
— Какво? Какво?! Говори по-смислено, човече!
Ковчежникът си събра мислите в главата. Не смяташе, че заслужава да се държат така с него.
— Всъщност, господине, дойдох да поговоря с вас за един от студентите — обясни ледено.
— Какви студенти, бе? — изръмжа Архиканцлерът.
— Не се ли сещате, господине? Онези, по-кльощавите и бледите? Нали сме в
— Нали си имаме хора да се занимават с тях?
— Да, преподавателите. Да… Но понякога… Все пак се питам дали не бихте погледнал оценките от тези изпити…
Беше полунощ — не същата като предишната, но подобна на нея. Старият Том, лишената от език камбана на Университета, отбеляза часа с дванадесет звучно безмълвни удара.
Дъждовните облаци изстискваха последните си капки над града. Анкх-Морпорк се простираше под няколко мокри наглед звезди с устойчивостта на стара тухла.
Пондър Стибънс, студент по магьосничество, остави книгата на масата и си разтърка лицето.
— Така-а… Задай ми някакъв въпрос.
Виктор Тугелбенд, също студент по магьосничество, взе своя оръфан екземпляр на „Некротеликомникон, преработено издание за студенти с примерни експерименти“. Отвори книгата наслуки. Почиваше си върху леглото на Пондър. Е, поне раменете му се опираха на постелята. Тялото му се бе изпружило нагоре по стената — напълно нормална поза за такива студенти.
— Ъхъ. Добре. Ъхъ… Ами-и… Как е името на чудовището, което живее извън измеренията и чийто отличителен вопъл е „Твойтотаковататвойтотаковата“?
— Йоб Изотзадес — незабавно отговори Пондър.
— Ъхъ. А по какъв начин чудовището Тшуп Аклатеп, Гнусната звездна жаба с един милион потомци, изтезава своите жертви до смърт?
— Тя… не, не ми подсказвай… Тя ги държи неподвижни и им показва снимки на отрочетата си, докато мозъците на жертвите не пропаднат в самите себе си.
— Тъй си е. Отдавна се чудех как го постига — призна си Виктор и прелисти книгата. — Май стига и да кажеш хиляда пъти „Много прилича на теб“, за да си готов за самоубийство.
— Виктор, и ти знаеш много неща — похвали го Пондър. — Изненадвам се, че още си студент.
— Е, да. Но… Хъм… Май не ми върви на изпитите.
— Хайде, задай ми още един въпрос — подкани Пондър.
Виктор пак отвори книгата и помълча.
После изломоти:
— А къде е… Света гора?
Пондър стисна клепачи и се тупна с длан по челото.
— Задръж, задръж… не ми подсказвай… — Изведнъж отвори очи. — Защо ме питаш къде е Света гора? — попита наежен. — Не помня нищо за никаква Света гора.
Виктор позяпа страницата. И на нея нямаше нищо за Света гора.
— Готов съм да се закълна, че чух… Сигурно се отплеснах за миг — оправда се неубедително. — Заради прекаленото преговаряне на материала.
— Голяма мъка, нали? Но си струва, защото ще станем магьосници.
— Да, нямам търпение — процеди през зъби Виктор.
Пондър затвори книгата.
— Дъждът спря. Хайде да прескочим стената. Заслужаваме да си пийнем.
