инструментите си.
Масите наоколо бяха отрупани с храната, която всички свързват с думата „празненство“ — пай със свинско, наподобяващ лакирани военни укрепления, цели качета с демонично мариновани лукчета, печени с кората картофи, плуващи в холестеролен океан от стопено масло. Някои от по-старите хора вече се бяха настанили до масите и дъвчеха героично с беззъбите си усти, готови да не станат от пейките цяла нощ, щом се налага.
— Хубаво е да видиш, че и старите има на какво да се порадват — отбеляза госпожица Флитуърт.
Смърт огледа хората около масите. Повечето бяха по-млади от нея.
Някой се изкикоти в ароматната тъма отвъд осветения кръг.
— Хубаво е и младите да се порадват — невъзмутимо продължи госпожица Флитуърт. — Имахме една приказка за туй време от годината. Как беше… „Житото — узряло, лешниците — кафяви, полите — вдигнати.“ — Тя въздъхна. — Как си лети времето, а?
— ДА.
— Да знаеш, Бил Порталски, май си прав за… как беше… силата на позитивното мислене. Доста по- добре съм тая вечер.
— ДА?
Госпожица Флитуърт се вторачи замислено в дансинга.
— Страхотно танцувах като момиче. Можех да продължа, докато всички се свлекат от умора. Можех да продължа, докато залезе луната и изгрее слънцето.
Вдигна ръка, дръпна лентите, крепящи стегнатия й кок, и разтръска косата си като бял водопад.
— Сигурно и ти танцуваш, господин Бил Порталски?
— ПРОЧУТ СЪМ С ТОВА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
Под навеса цигуларят кимна на другите музиканти, пъхна цигулката под брадичката си и затропа по дъските с крак…
— Раз! Два! Раз, два, три, четири…
Представете си пейзаж, огрян от оранжевия сърп на луната. А под вас е светлият кръг на огъня.
Изпълниха всички отдавна любими танци със сложни стъпки и фигури. Ако танцуващите носеха фенерчета, щяха да изтъкат заплетени повърхности, направо недостъпни за обикновената физика. Такива танци подтикват хората, иначе отличаващи се със здравомислие, да подвикват буйно, без дълго да тънат в дълбините на срама.
Когато първите жертви се оттеглиха с куцукане от дансинга, оцелелите продължиха с полка, мазурка, фокстрот. Последваха изпълнения, при които всички правят свод с ръцете си, а двойките минават под него (впрочем това е отзвук от запазените в народната памет публични екзекуции). Имаше и танци в кръг (които пък съхраняват спомена за отдавнашни епидемии).
И през цялото време двама се въртяха на дансинга, сякаш за тях утрешният ден нямаше да настъпи.
Цигуларят долови смътно, че когато спря да си поеме дъх, някой изскочи с ритмично трополене от мелето и един глас изрече до ухото му:
— ЩЕ ПРОДЪЛЖИШ ДА СВИРИШ, УВЕРЯВАМ ТЕ.
При второто запъване диамант колкото юмрука му тупна на дъските. По-дребна фигура се отдели за миг от другите танцьори и се закани:
— Уилям Чучура, ако ти и момчетата не свирите, лично ще се погрижа да ти вкисна живота.
Цигуларят впери поглед в диаманта. С него можеше да откупи които и да са петима крале по света. Той побърза да го подритне по-назад към оркестъра.
— Дава сила на ръчичката, а? — ухили се барабанистът.
— Млъквай и по-чевръсто с тия палки!
Знаеше, че пръстите му изтръгват звуци, които мозъкът му не бе попивал никога. Музиката се просмукваше отнякъде. Не те я свиреха, а тя тях.
— ВРЕМЕ Е ЗА НОВ ТАНЦ.
Потта се стичаше по брадичката на цигуларя, когато потъна в новата мелодия.
Всички се тълпяха неуверено по дансинга, защото не знаеха тези стъпки. Но една двойка се прокрадваше хищно сред гъмжилото, ръцете им със сплетени пръсти изпънати като носа на галеон при абордаж. На края на дансинга двамата се врътнаха във вихрушка от ръце и крака, която сякаш се гавреше с нормалните представи за анатомията, и продължиха рязкото си настъпление през тълпата.
— Туй как се нарича?
— ТАНГО.
— Не вкарват ли в затвора за такива танци?
— ДОКОЛКОТО ЗНАМ — НЕ.
— Да се чудиш и маеш.
Музиката се промени.
— Тоя го знам! Танцът на бикоборците от Куирм! Оле!
Внезапно скорострелно тракане подчерта ритъма.
— Ама кой има кастанети тука?
Смърт се хилеше.
— КАСТАНЕТИ ЛИ? НЯМАМ НУЖДА ОТ… КАСТАНЕТИ.
После настоящето се завърна.
Луната приличаше на призрак, свличащ се към хоризонта. По отсрещната страна на небето вече изсветляваше наближаващият ден.
Двамата си тръгнаха от дансинга.
Силата, тласкала оркестъра през нощните часове, изчезваше полека. Музикантите се спогледаха. Цигуларят се озърна към подритнатия в ъгъла диамант. Там си беше.
Барабанистът си разтриваше изтръпналите китки.
Чучура се вторачи безпомощно в изтощените танцьори.
— Тъй, значи… — промърмори и още веднъж вдигна цигулката към брадичката си.
Госпожица Флитуърт и нейният кавалер се заслушаха през мъглите, стелещи се по полето в лъчите на зората.
Смърт разпозна бавния натрапчив ритъм. Подсети го за дървени куклички, кръжащи из времето, докато не се развие пружината.
— НЕ ПОЗНАВАМ ТАЗИ МУЗИКА.
— Туй е последният валс.
— ПОДОЗИРАМ, ЧЕ ПОСЛЕДЕН ВАЛС НЯМА.
— Правичката да ти кажа — подхвана тя, — цяла нощ се чудя как ли ще се случи. Как ще го направиш, де. Всеки трябва да умре от нещо, нали? Питах се дали няма да пукна от преумора, но не помня да съм била по-добре през живота си. Забавлявах се до насита, а дори не се задъхах. Много се ободрих, Бил Порталски. И…
Тя помълча.
— Само че не дишам.
Не беше въпрос. Тя вдигна длан пред устата си и дъхна.
— НЕ ДИШАШ.
—
— НАЛИ ПОМНИШ, ЧЕ СЕ СТРЕСНА, КОГАТО МЕ ВИДЯ ПРЕД ПРАГА?
— Е?
— БЕШЕ ТИ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ.
Госпожица Флитуърт като че не го чу. Въртеше пръсти пред очите си, сякаш ги виждаше едва сега.
— Бил Порталски, променил си туй-онуй.
— НЕ. ВРЕМЕТО ДОНАСЯ ПРОМЕНИТЕ.
