Жътварят

— Казвам, че наглед съм се подмладила.

— И АЗ ГОВОРЯ ЗА СЪЩОТО.

Той щракна с пръсти. Бинки спря да пасе край плета и притича кротко.

— Знаеш ли, честичко съм си мислила… че всеки има…_естествена_ възраст, ако ме разбираш. Виждаш десетгодишни хлапета да се държат, сякаш са на трийсет и пет. А някои хора дори се раждат зрели, както излиза. Щеше да е хубаво, ако знаех, че съм била… — тя се погледна отново — … на осемнайсет цял живот. Поне в главата си.

Смърт не продума, докато й помагаше да яхне коня.

— И като гледам какво върши животът с хората, ти хич не си за изхвърляне — добави тя неспокойно.

Смърт цъкна през зъби. Бинки закрачи напред.

— Не си се срещал с Живота, нали?

— ОТКРОВЕНО КАЗАНО — НИКОГА.

— Може да е грамадна бяла искряща твар. Като буря със светкавици, ама в панталон.

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА.

Бинки се издигна в утринното небе.

— Както и да е… смърт на всички тирани — промърмори госпожица Флитуърт.

— ДА.

— Къде отиваме?

Бинки препускаше в галоп, а нищо наоколо не помръдваше.

— Чуден кон си имаш — с треперещ глас подхвърли госпожица Флитуърт.

— ДА.

— Но какво прави той?

— НАБИРА СКОРОСТ.

— Само че не сме тръгнали наникъде…

Изчезнаха.

И пак се появиха.

Около тях сняг и зеленикав лед покриваха назъбени остри върхове и била. Не бяха стари планини, изгладени от времето и стихиите, за да се сдобият с полегати писти за ски, а млади, начумерени, юношески сприхави грамади. Имаха си потайни урви и безмилостни проломи. Един неуместен вик би предизвикал не веселия отговор на самотен пастир, а експресна доставка на петдесетина тона сняг.

Конят стъпи върху пряспа, която не би трябвало да го издържи.

Смърт слезе и подаде ръка на госпожица Флитуърт.

Тръгнаха по снега към замръзнала кална пътека, вкопчила се в склона.

— Защо сме тук? — попита духът на госпожица Флитуърт.

— НЕ ЗАДЪЛБАВАМ В ЗАГАДКИТЕ НА КОСМОСА.

— Питам защо сме в тая планина, в туй късче география — търпеливо обясни тя.

— ТОВА НЕ Е ГЕОГРАФИЯ.

— Тогава какво е?

— ИСТОРИЯ.

Пътеката завиваше. Малко конче със самар на гърба похапваше проскубано храстче. Пътят напред свършваше със стена от подозрително гладък сняг.

Смърт извади животомер изпод наметалото си.

— СЕГА — промълви и влезе в снега.

Тя позяпа малко, питаше се дали би могла да стори същото. Плътното тяло е навик, от който е трудно да се избавиш.

Но след малко вече нямаше нужда.

Някой излезе.

Смърт нагласи оглавника на Бинки и се качи на седлото. За миг се взря в двамата до лавината. Те избледняваха до почти пълна невидимост, а гласовете им бяха само гънки във въздуха.

— Той ми рече: „НАКЪДЕТО И ДА ТРЪГНЕТЕ, ВЪРВЕТЕ ЗАЕДНО.“ Попитах го: „А накъде трябва да тръгнем?“ Отвърна, че не знаел. Какво става?

— Руфус… миличък… малко ще ти е трудно да повярваш…

— Пък и кой беше тоя мъж с маската?

Двамата се огледаха.

Не видяха никого наоколо.

В селото, закътано някъде из планините Овнерог, чиито жители знаят що за танц е „Морис“, го изпълняват само веднъж. На зазоряване в първия ден на пролетта. И цяло лято не им хрумва да го танцуват отново. Какъв е смисълът? Нима има полза?

Но в уреченото време, когато нощите стават по-дълги, танцьорите зарязват работата си по-рано и вадят от шкафове и тавани другите костюми — черните, и другите звънчета. Отиват поотделно в долина с голи дървета. Не говорят. Няма музика. А и никой не знае как би могла да звучи.

Звънчетата не огласят долината. Отлети са от октирон, магическия метал. Не са обаче и безгласни. Тишината е просто липса на звук. Тези звънчета издават противоположността на звука — тежко плътно безмълвие.

В студения следобед, докато светлината бяга от небето, сред заскрежените опадали листа и влагата те танцуват другия „Морис“. Заради равновесието.

Те казват, че трябва да изпълняваш и двата вида. Иначе изобщо не бива да ги танцуваш.

Уиндъл Пунс се завлече до Бронзовия мост. По това време в Анкх-Морпорк нощните му жители си лягаха да спят, а дневните отваряха очи. Но засега наблизо не се мяркаха нито едните, нито другите.

Уиндъл се досещаше, че мястото му е тук в тази нощ. Не беше същото чувство както преди смъртта. По-скоро усетът на зъбно колелце в часовник — всичко се върти, пружината се отпуска и знаеш къде трябва да се намираш…

Спря и се облегна. Тъмната вода… тоест течащата кал примляскваше около каменните опори.

От мъглата изплува силует. Уиндъл настръхна.

— Добро ви утро, господин Пунс.

Уиндъл си отдъхна.

— А-а… Сержант Колън? Сбърках те с другиго.

— Аз съм, ваше благородие — весело потвърди стражникът.

— Сержант, както виждам, мостът и тази нощ не е бил откраднат. Добре се справяш.

— Все повтарям, че повечко бдителност не вреди.

— Убеден съм, че гражданството може да спи спокойно в своите и чуждите постели, като знае, че никой няма да отнесе моста, тежащ някакви си пет хиляди тона.

— Господин Пунс, иска се пъргава мисъл, за да предварим кроежите на днешната международна престъпност.

— Браво на теб. Ъ-ъ… Не видя ли още някого наблизо?

— Тая нощ е мъртвешки тиха. — Сержантът се сепна и добави: — Не че исках да ви обидя…

— Да…

— Е, аз ще си вървя — смънка сержантът.

— Бива, бива.

— Вие добре ли сте, господин Пунс?

— Добре съм.

— Нали няма пак да скачате в реката?

— Няма.