Жътварят

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Ами добре тогава. Лека ви нощ. — Сержантът поумува. — Ех, ще си забравя и главата някъде. Един тип ме помоли да ви предам това.

Подаде мърляв плик.

Уиндъл се взираше в мъглата.

— Какъв тип?

— Ами оня… Ох, махнал се е. Висок. И си пада малко особняк.

Уиндъл разгъна листчето с надпис „УУуууИиииУууИиииУУУиии“.

— Аха…

— Да не е никоя лоша вест? — разтревожи се сержантът.

— Зависи от гледната точка — увери го Уиндъл.

— Тъй ли? Ами добре. Е… лека ви нощ, значи.

Сержант Колън се поколеба още миг, вдигна рамене и се отдалечи.

Щом си тръгна, сянката зад него помръдна и се ухили.

— УИНДЪЛ ПУНС, НАЛИ?

Уиндъл не се обърна.

— Аз съм.

С ъгълчето на окото си видя две костеливи ръце да се подпират на парапета. Тихо шумолене на тяло, заемащо удобна поза, после спокойна тишина.

— Ами… сигурно ще искаш да приключваме по-бързо? — предположи Уиндъл.

— НЯМА ЗАЩО ДА ПРИПИРАМЕ.

— Доскоро вярвах, че винаги си точен.

— В СЕГАШНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ОЩЕ НЯКОЛКО МИНУТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ.

Уиндъл кимна. Стояха смълчани елин до друг, а около тях се засилваше приглушеното боботене на града.

— Знаеш ли — обади се Уиндъл, — беше чуден задгробен живот. А ти къде се дяна?

— БЯХ ЗАЕТ.

Уиндъл всъщност не го слушаше.

— Срещнах хора, каквито не съм си и представял. Свърших какво ли не. Най-сетне научих кой е Уиндъл Пунс.

— И КОЙ Е ВСЕ ПАК?

— Уиндъл Пунс.

— ДОСЕЩАМ СЕ, ЧЕ ТОВА МОЖЕ ДА ТЕ Е СТЪПИСАЛО.

— Ами да.

— ТОЛКОВА ГОДИНИ НИЩИЧКО ДА НЕ ПОДОЗИРАШ…

Уиндъл Пунс отлично знаеше какво е ирония, а умееше да разпознава и подигравката.

— Лесно ти е на теб… — промърмори недоволно.

— МОЖЕ БИ.

Уиндъл пак се загледа в реката.

— Беше страхотно. Най-после. Важното е да си необходим.

— ДА. НО ЗАЩО Е ТАКА?

Уиндъл като че се изненада.

— Не знам. Как мога да знам? Май е защото всички заедно сме в кюпа. И защото не зарязваме своите хора в беда. Защото да си сам е по-лошо от всичко друго. Защото хората са си хора.

— А ПАРИТЕ СА СИ ПАРИ. НО ЖИТОТО НЕ Е САМО ЖИТО.

— Нима?

— ДА.

Уиндъл се облегна. Камъните на моста още пазеха топлината на деня.

Забеляза учуден, че и Смърт се облегна, после отрони:

— ЗАЩОТО ВИЕ СТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАТЕ.

— Какво? А, да. И туй е вярно. Наоколо е само грамаданската студена Вселена.

— ЩЕ СЕ СЛИСАШ, АКО УЗНАЕШ КОЛКО СИ ПРАВ.

— Един живот не стига.

— О, НЕ СЪМ УБЕДЕН…

— Хъм?

— УИНДЪЛ ПУНС…

— Моля?

— ТОВА БЕШЕ ЖИВОТЪТ ТИ.

С огромно облекчение, смътен оптимизъм и догадката, че всичко можеше да бъде и по-зле, Уиндъл Пунс умря.

Някъде в нощта Рег Шу се озърна, извади изпод куртката си четка и кутия боя и написа на първата попаднала му стена „У всеки жив има мъртвец, който чака да се прояви“…

И всичко свърши. Това е краят.

Смърт стоеше до прозореца в мрачния си кабинет. Взираше се в своите поля. Нищо не помръдваше във владенията му. Тъмни лилии цъфтяха до езерцето с пъстървите, гипсови скелетчета на гномчета вечно топяха въдиците си във водата.

Това беше неговият свят, неотбелязан на нито една карта.

Но сега незнайно защо липсваше нещо.

Смърт избра една коса от поставката в грамадния коридор. Подмина колосалния часовник без стрелки и излезе навън. Промъкна се през черната овощна градина, където Албърт се занимаваше с кошерите. Изкачи се на могилката в края на градината. Чак до планините се простираше безформена земя — даваше опора на краката, съществуваше посвоему, но досега не бе имало причина да й придаде облик.

Досега.

Албърт дойде при него, няколко черни пчели още бръмчаха около главата му.

— Какво правите, господарю?

— СПОМНЯМ СИ.

— Тъй ли?

— ПОМНЯ КОГА ТУК ИМАШЕ САМО ЗВЕЗДИ.

Но какво трябваше да… А-а, най-после. Смърт щракна с пръсти.

Ниви легнаха върху меките извивки на земята.

— Златисто — одобри Албърт. — Много приятно. Открай време си мисля, че имаме нужда от малко цвят наоколо.

Смърт поклати глава. Още беше недоизпипано. Започваше да се досеща. Животомерите в необятната зала, изпълнена с гръмовното съскане на изтичащ живот, бяха полезни и необходими. Така се постига ред. Но…

Пак щракна с пръсти и задуха ветрец. По нивите плъзнаха вълни.

— АЛБЪРТ?…

— Да, господарю?

— НЯМАШ ЛИ С КАКВО ДА СЕ ЗАЕМЕШ? НЯКАКВА ДРЕБНА РАБОТА?

— Струва ми се, че нямам.

— ГОВОРЯ ЗА ЗАНИМАНИЕ, КОЕТО ДА НЕ ТЕ ЗАДЪРЖА ТУК.

— Ясно, казвате, че искате да сте сам.

— АЗ ВИНАГИ СЪМ САМ. НО В МОМЕНТА ИСКАМ ДА СЪМ САМ НАСАМЕ.

— Схванах. Ами ще отида да… свърша някоя дреболия в къщата.

— НЕПРЕМЕННО.

Смърт остана сам, загледан в танца на житото и вятъра. Разбира се, това също беше метафора. Хората