същество…
Кралицата слезе от коня и прекрачи към нея.
— Не я пипай — обади се Баба.
— Да, ти ми се опълчваш — кимна Кралицата.
— Не разбираш ли, че няма значение? Ще превземем Ланкър без бой. И ти нищо не можеш да сториш. Я погледни тази храбра армийка — стоят като овце. Колко лесно се въодушевяват хората…
Баба заби поглед в ботушите си.
— Няма да властваш, докато съм жива.
— Този път никакви хитрини — отсече Кралицата. — Няма да ти помогне онази глупава дебелана с кесията бонбони.
— И туй забеляза, а? — поклати глава Баба. — Е, Гита го направи за добро, изкуфялата дъртофелница. Имаш ли нещо против да поседна?
— Седни, разбира се — смили се Кралицата. — Все пак вече си стара жена.
Тя кимна на стоящите наоколо елфи. Баба, чиито китки бяха стегнати зад гърба, се отпусна с облекчение на един ръбат камък.
— И туй го има във вещерството — отбеляза тя.
— Не че ти запазва младостта, ама ти удължава старостта. Естествено вие не остарявате — добави.
— Така е наистина.
— Но подозирам, че е възможно да бъдете смалени.
Усмивката на Кралицата не се стопи, затова пък се смръзна. Случва се, когато смеещият се не е особено сигурен какво е чул току-що и не знае какво да каже.
— Ти се набърка в пиеса — продължи Баба. — Досещам се, че не знаеш какво направи. Пиесите и книгите… трябва да ги държиш под око тия гадорийки. Подвеждат. И ще се постарая тъкмо туй да те сполети. — Тя кимна на един елф, покрит със сини шарки и лошо ощавени кожи. — Не е ли тъй Грахов Цвят?
Веждите на Кралицата се събраха.
— Това не е името му.
Баба обърна сияйната си усмивка към нея.
— Ще видим. Напоследък хората се размножиха, повечко от тях живеят в градовете и, кажи-речи, нищичко не знаят за елфите. И имат желязо в главите си.
Закъсняхте.
— Не — възрази Кралицата. — Хората винаги ще имат нужда от нас.
— Не сте им потребни. Е, понякога ви искат. Туй е друго. Ама вие можете да им дадете само злато, дето се изпарява сутринта.
— Някои биха казали, че им стига и злато за една нощ.
— Не стига.
— По-добро е от желязото, плиткоумна бабичко, глупаво дете, което само остаря, но не постигна нищо.
— Не е по-добро. Само е меко и блестящо. Приятно е за гледане, ама е адски безполезно. — Гласът на Баба оставаше спокоен и равен. — Тук обаче е истински свят, госпожо. Ей туй ми се наложи да проумея. И го обитават истински хора. Нямате право да им се месите. И без теб им е тежичко да са хора. Хич не им трябвате и вие, да им се размотавате наоколо с лъскавите си коси, искрящи очи и блестящо злато. Да се промъквате обиколно през живота, да си оставате вечно млади, само да пеете и на нищичко да не се научавате.
— Невинаги си мислила така.
— Беше отдавна. И може да съм дърта, госпожо, ама не съм изкуфяла. Ти не си никаква богиня. Не че имам нещо против боговете и богините, стига да си знаят мястото. Само че трябва да са такива, каквито ние си ги измислим. И когато вече не са ни потребни, ще си ги разпарчетосваме, та да ползваме частите, ясно? И ако елфите са далеч, далеч оттук в приказната страна… Е, може би хората имат нужда и от тях, за да преживеят времето на желязото. Но няма да търпя елфи тук. Карате ни да жадуваме каквото не можем да имаме, а онуй, което ни давате, нищо не струва, обаче вземате всичко. Остават ни само студеният хълм, празнотата и смехът на елфите. — Вещицата си пое дъх. — Тъй че грабвайте си дупетата под мишница и да ви няма!
— Накарай ни да си отидем, бабичко.
— Тъкмо туй очаквах да ми речеш.
— Ние не искаме целия свят. Ще се задоволим и с това малко кралство. Ще го вземем, ако ще и да не ни иска.
— Само през трупа ми, госпожо.
— Щом това е задължителното условие… Кралицата удари мислено като котка. Баба Вихронрав се отметна назад за миг.
— Госпожо…
— Слушам те.
— Няма правила, нали?
— Правила? Какво означава тази дума? — учуди се Кралицата.
— Тъй си и мислех… — поклати глава Баба.
— Гита Ог!
Леля си наложи да завърти главата си към нея — Кажи, Есме.
— Мойта кутия. Знаеш я. Ти ще се сетиш какво да правиш.
Баба Вихронрав се усмихна. И главата на Кралицата се изви рязко, сякаш някой я зашлеви.
— Научила си се, значи…
— О, да. Знаеш, че никога не пристъпих в твоя кръг. Виждах накъде ще ме поведе. Затуй бях принудена да се уча сама. През целия си живот. По трудния начин. Труден е, ама не колкото лесния. Учех се — от троловете, от джуджетата, от хората. Дори от камъчетата.
Кралицата заговори по-тихо.
— Няма да бъдеш убита. Обещавам ти. Ще те оставя жива, за да бълнуваш и да се лигавиш, да мърсуваш в дрехите си и да се влачиш от праг на праг, та да ти подхвърлят огризки. И всички ще те сочат: „Ето я лудата бабичка.“
— И сега го казват — вметна Баба. — Когато си мислят, че не ги чувам.
— Но вътре ще запазя — продължи Кралицата, без да я слуша — мъничка частица от теб, за да гледа през очите ти и да знае в какво се е превърнала. И не ще има кой да ти помогне. — Кралицата пристъпи по-наблизо и очите й се свиха до точици от омраза. — Никакво милосърдие към лудата бабичка. Не можеш да си представиш какво ще почнеш да ядеш, за да оцелееш. А ние ще бъдем винаги с теб в главата ти, за да ти напомняме. Ти можеше да бъдеш велика, можеше да постигнеш какво ли не. И ти ще знаеш това, ще се молиш през дългата тъмна нощ за мълчанието на елфите.
Кралицата изобщо не очакваше, че ръката на Баба ще се стрелне, изтръсквайки парчета от въжето, и ще я цапардоса през лицето.
— С туй ли ще ме плашиш, а? Мен, която остарявам?
Ръката на Кралицата бавно се вдигна да докосне синкавия отпечатък на бузата й. Другите елфи опънаха лъковете си и очакваха заповедта.
— Вървете си — натърти Баба. — Ти се смяташ за нещо като богиня, госпожо, ама нищичко не си разбрала. Каквото не умира, не може да живее. Каквото не живее, не може да се промени. Каквото не се променя, не може да се поучи. И най-мъничката твар, дето умира в тревата, знае повече от теб. Права си. Вече съм по-стара. Живяла си по-дълго от мен, ама аз съм по-стара от теб. И по-добра. Е, туй не е много трудно, госпожо.
Кралицата удари диво. Отразената сила на мисления замах събори Леля Ог на колене. А Баба Вихронрав примига.
— Бива си те — изграчи тя. — Но още стоя и не коленича. И още имам сила…
Един елф се свлече на земята. Този път Кралицата се олюля.
