Като се замислеше, не успяваше да си припомни дори един подобен случай, съхранен в историята.
В гората наблизо един елф вдигна лъка си, опъна тетивата и се прицели старателно.
Зад него изпращя съчка и той се обърна. Ковчежникът засия насреща му.
— Йо-хо-хо, вехто панталонче, протече ми човката.
Елфът завъртя лъка към него.
Два крака с хватателни пръсти се спуснаха о листака, сграбчиха го за раменете и се свиха рязко нагоре. Главата на елфа срещна с трясък дебел клон.
— Ууук.
— Все напред!
От другата страна на пътеката още един елф се прицели. И в този миг светът му се изплъзна.
Ето какво е съзнанието на елфите:
Има ги нормалните пет сетива, но всички са подчинени на шестото. В Света на Диска не са измислили отделна дума за тази сила, защото е прекалено слаба и на нея се натъкват само по-наблюдателните ковачи, като я наричат Любовта на желязото. И морските щурмани биха могли да я открият, само че е далеч по- сигурно да определят посоките по постоянното магическо поле на Диска. Все пак пчелите я усещат, но нали те усещат всичко? Гълъбите се ориентират по нея. И навсякъде из мултивселената елфите я използват, за да знаят точно къде се намират.
На хората очевидно им е трудно вечно да се мотаят в неудобната география. Хората винаги са леко залутани. Това им е основно свойство. И то обяснява почти всичко за тях.
Елфите никога не се лутат. Това им е основно свойство. И то обяснява почти всичко за тях.
Елфите винаги заемат абсолютно определено място. Потоците от сребриста сила смътно очертават околността. Различните твари също излъчват по малко от тази сила и така се открояват. Мускулите им преливат от силата, тя жужи в съзнанията им. И онези, които я опознаят, могат дори четат мисли по миниатюрните изменения в потоците.
За елфа светът е нещо, към което трябва да се пресегне, за да го сграбчи. Само да не беше ужасният метал, който засмуква силата и разкривява Вселената, състояща се от потоците й, подобно на тежест върху гумен лист. От метала елфите ослепяват и оглушават, той ги прави по-безпомощни и самотни, отколкото повечето хора изобщо могат да си представят…
Елфът падна възнак.
Пондър Стибънс отпусна върха на меча към земята.
Почти всеки друг би загърбил случката веднага. Но окаяната участ на Пондър бе да търси смисъл в този равнодушен свят.
— Та аз едва го одрасках… — промърмори той на себе си.
— „И я целунах в храстите, когато славейчето…“ Пейте, бе, копелета! Две, три!
Не знаеха къде са, нито къде са били. Не преливаха и от увереност кои са. Ланкърската трупа обаче изпадна в състояние, когато е по-лесно да продължиш, отколкото да спреш. Песните привличаха елфите, но ги и омайваха…
Танцьорите се въртяха и подскачаха по пътеките. Щурееха из усамотени махали и елфите оставяха на мира онези, които изтезаваха в заревото на подпалените къщурки, за да се скупчат към песента…
— „И тра-ла-ла…“ ПРАС! „И тра-ла-ла!…“ Шестте тояги си свършиха работата в пълно съответствие с ритъма на танца.
— Джейсън, къде отиваме?
— Като гледам, слязохме по Хлъзгавата падина и доближаваме града от другата страна — предположи Джейсън, подминавайки със скок Пекарев — Не спирай, Коларов!
— Джейсън, акордеонът се пълни с вода!
— Хич да не ти пука! Те няма да усетят разликата! Пак си го бива за народна музика!
— Джейсън, последния път май си строших тоягата!
— Играй, Калайджийски! Ей, момци… Да изкараме ли „Га брахме граха“? Тъй и тъй сме тука, що да не порепетираме?
— Ей там отпред има някакви — осведоми го Шивачев при следващия подскок. — Зърнах факли.
— Хора… две, три… или елфи?
— Де да знам!
Джейсън се завъртя и отстъпи.
— Ей, нашичкият Джейсън, ти ли си?
Той прихна, когато гласът отекна между мокрите дървета.
— Туй е мойто мамче! Ей го и нашичкия Шон. И… още доста хора! Отървахме се, момци!
— Джейсън… — смънка Коларов.
— К’во има?
— Ами не знам мога ли да спра!
Кралицата прецени отражението си в малкото огледало, прикрепено към пръта на шатрата.
— Защо се гледаш? — попита Баба. — И какво виждаш ти?
— Каквото пожелая — отвърна Кралицата. — Това ти е известно. А сега… Да потегляме към замъка. Вържете й ръцете, но оставете краката й свободни.
Пак заръмя, но около камъните дъждът се превръщаше в лапавица. Водата се стичаше по косата на Маграт и поне временно приглаждаше сплъстените кичури.
Мъгла се кълбеше между дърветата, където се сражаваха лятото и зимата.
Маграт наблюдаваше приготовленията на елфическия кралски двор. Различи фигурата на Верънс, който пристъпяше като кукла на конци. А Баба Вихронрав беше вързана с дълго въже за коня на Кралицата.
Копитата зажвакаха в калта. По хамутите на конете пееха десетки сребърни звънчета.
Елфите в замъка, нощта на видения и сенки бяха само стегнат възел в паметта и. Но дрънченето на тези звънчета сякаш стържеше с пила по зъбите й.
Кралицата спря шествието на няколко крачки от нея.
— А, смелата девойка. Значи си дошла сам-самичка да спасиш годеника си? Колко мило. Някой да я убие.
Един елф пришпори коня си и вдигна меча за удар. Маграт стисна по-здраво бойната брадва.
Някъде зад нея тетива се удари глухо в дърво. Елфът подскочи в седлото. Следващият — също. Стрелата продължи нататък, но кривна над един от повалените Танцьори.
В следващия миг събраната от кол и въже армия на Шон Ог се втурна напред откъм гората. С изключение на Ридкъли, който трескаво опъваше тетивата на арбалета си.
Кралицата не се изненада.
— Само стотина… Какво ще кажеш, Есме Вихронрав? Доблестна последна битка. Прекрасно е нали? Просто обожавам мисленето на хората. Винаги подражават на песните.
— Я слез от тоя кон и ми ела! — кресна Маграт Кралицата й се усмихна.
Шон го почувства. И Ридкъли. И Пондър. Очарованието се разстла над тях.
Елфите се страхуват от желязото, но не е задължително да го доближават.
Не можеш да се сражаваш срещу елфи, защото пред тях си нищожество. И е правилно да си толкова нищожен. А те са прекрасни. Но ти не си. Образно казано, в сравнение с тях ти си онова хлапе, което никой не иска в отбора си и предпочита пред него дори дебелака с вечно запушената ноздра. Ти си онзи, на когото не обясняват правилата, докато не се окаже, че си загубил играта, после пък не ти обясняват и новите правила. Ти си онзи, комуто е добре известно, че интересните неща се случват само на другите. В очарованието на елфите са събрани накуп всички тези изгарящи отвътре преживявания. Не можеш да се биеш с елф. Щом си безполезен, щом си тъп, щом си човек, няма да победиш. Не е предвидено в устройството на Вселената…
Ловците разказват, че понякога се случва животно да излезе от храстите и да си стои в очакване на острото копие…
Маграт успя да вдигне брадвата почти до раменете си, но ръцете й се отпуснаха вяло. Единственото благопристойно състояние на човек пред елф беше срамът. Тя крещя толкова грубо на това прекрасно
