— Има само една Кралица в Ланкър. Не си ти, това е ясно.
Маграт направи опит да се съсредоточи.
— И къде е тя в такъв случай?
Другите двама опънаха лъковете си и се прицелиха в нея.
— Търсиш Кралицата ли? Тогава ще те заведем при нея — заяви Ланкин. — Ако ти, госпожице, се каниш да използваш гнусния си железен лък, да те осведомя, че имаме още стрелци по дърветата.
От едната страна на пътеката нещо наистина прошумоля в листака, нопоследва тежко тупване.
Елфите видимо се посмутиха.
— Махнете се от пътя ми — нареди Маграт.
— Струва ми се, че се заблуждаваш жестоко — усмихна се още по-озъбено елфът, но тутакси посърна, щом негов съратник пльосна на земята от другата страна на пътеката.
— Видяхме теоще когато тръгна насам — продължи той. — Смелата девойка потегли да спаси любимия си! О колко романтично! Хванете я.
Сянка се надигна зад двамата елфи с лъковете, сграбчи главите им и ги блъсна една в друга.
После прекрачи над телата и когато Ланкин се обърна, му заби такова круше, че го запрати в дънера на близкото дърво.
Маграт извади меча си от ножницата.
Каквото и да беше това същество, изглеждаше по страшно от елфите. Беше кално и космато, приличаше на трол по телосложение, а ръката, с която посегна към оглавника на коня, сякаш се проточи от безкрая. Тя вдигна меча…
— Ууук?
— Свалете меча, госпожице, моля ви!
Гласът прозвуча някъде зад гърба й, но беше човешки и тревожен. Елфите никога не говореха неспокойно.
— Вие кои сте? — попита тя, без да се обърне Чудовището пред нея се ухили и жълтите му зъби лъснаха.
— Ъ-ъ, аз съм Пондър Стибънс. Магьосник. И той е магьосник.
— Не носи никакви дрехи!
— Ако желаете, ще го убедя да се изкъпе забърбори Пондър с намек за истерия в гласа. — След това винаги облича стар зелен халат.
Маграт се поотпусна. Човек, който говореше така, не можеше да бъде заплаха за никого, освен за себе си.
— И на чия страна сте, господин Магьоснико?
— Колцина от тях са тук?
— Ууук?
— Когато сляза от коня — предупреди Маграт, — той ще препусне. Бихте ли помолил своя… приятел да пусне оглавника? Иначе ще пострада.
— Ууук?
— Хъм… Не ми се струва много вероятно. Маграт се плъзна от седлото. Щом на коня му олекна от липсата на желязо, мигом препусна. Измина около два метра.
— Ууук.
Жребецът се мъчеше да стане. Маграт примига.
— Ъ-ъ… Той е малко ядосан в момента-обясни Пондър. — Един от… елфите… заби стрела в него.
— Но те веднага подчиняват хората по този начин!
— Ъ-ъ… Той не е човек.
— Ууук!
Исках да кажа в генетичния смисъл. Маграт бе срещала магьосници и преди. Случваше се някой от тях да посети Ланкър, но не се застояваше. Нещо в присъствието на Баба Вихронрав ги подтикваше да продължат по пътя си.
Не изглеждаха като Пондър Стибънс. Бе загубил по-голямата част от робата си, а от шапката бе останала само периферията. На оплесканото с кал лице изпъкваше пъстър оток над едното око.
— Те ли ви сториха това?
— Е, калта и скъсаните дрехи са заради… нали се сещате, гората. И се натъкнахме на…
— Ууук.
— …и прегазихме елфи няколко пъти. А иначе Библиотекарят ме фрасна.
— Ууук.
— И добре, че го направи — добави Пондър. — Просна ме в несвяст. Иначе щях да бъда като другите.
Лошо предчувствие за продължението на този разговор обзе Маграт.
— Кои други? — троснато попита тя.
— Вие сама ли сте тук?
— Кои други?
— Имате ли представа какво се случи? Маграт си спомни замъка и града.
— Бих се осмелила да предположа. Пондър врътна глава.
— Още по-лошо е, отколкото си мислите.
— Кои други? — настоя тя.
— Според мен несъмнено имаше пробив между континуумите и съм сигурен, че се наблюдава разлика между енергийните им равнища.
— Но кои други? — натърти Маграт.
Пондър Стибънс се озърташе нервно към рата наоколо.
— Да се махнем от пътеката. Наблизо има много елфи.
Той изчезна в шубраците. Маграт го последва и стигна до още един магьосник, подпрян на дърво както се опира стълба. Огромна усмивка набръчкваше лицето му.
— Ковчежникът — представи го Пондър. — Струва ми се, че прекалихме с хапчетата от сушени жаби. — Повиши глас. — Как… сте… господине?
— О, ще хапна още мъничко от печената невестулка, ако нямате нищо против — отвърна Ковчежникът, хилейки се весело на въздуха.
— Защо е толкова вдървен? — учуди се Маграт.
— Смятаме, че това е някакво странично въздействие.
— Не можете ли да му помогнете?
— И да нямаме по какво да минаваме над поточетата?
— Ела и утре, пекарю, но го донеси по-хрускав! — обади се Ковчежникът.
— Освен това изглежда напълно щастлив — отбеляза Пондър.
— Вие воин ли сте, госпожице?
— Моля?
— Е, питам заради бронята и останалото… Маграт сведе поглед. Още стискаше дръжката на меча. Шлемът все се смъкваше напред върху очите й, но тя го бе подплатила с парцал от сватбената рокля.
— Аз… ъ-ъ… да. Именно. Такава съм. Несъмнено. Да.
— Тук сте за сватбата, предполагам. Като нас.
— Правилно. Определено съм тук за сватбата. Вярно. — Тя хвана по-удобно меча. — Сега ми разкажете какво се случи. И отделете повече внимание на участта на другите.
— Ами… — Пондър разсеяно хвана края на разкъсаната си роба и започна да го усуква. — Всички отидохме да гледаме Представлението. Пиеса. Сещате се, нали? Актьорска игра. И беше много смешно. Имаше едни селяндури с огромни ботуши и сламени перуки. Суетяха се и играеха господари и господарки, но всичко объркваха. Наистина много смешно. Ковчежникът им се смя до насита. Е трябва да призная, че той се смее и ако види скали и дървета. Но всички се забавляваха. И тогава… тогава…
— Искам да знам всичко — подкани го Маграт.
— Е… Ами… Имаше нещо, което май не си спомням добре. Стори ми се, че е заради играта на онези хора. Тоест, изведнъж… изведнъж всичко започна да ми изглежда истинско. Разбирате ли за какво говоря?
