спъваш в обувки и, второ, не е много вероятно въоръжен със сабя съпруг внезапно да отвори вратата.
Дори се почувства щастлив.
Думите изскочиха неканени от дълбините на гените му.
— Ехо-о, ехо-о…
Леля Ог се хилеше в мрака.
Тунелът се разшири в огромна кухина. Отблясъците на факела едва стигаха до отсрещните стени.
— Тук ли е? — попита Казанунда и стисна по-силно лоста.
— Не. Туй е друго. Ние… познаваме мястото. Митично е.
— Не е ли истинско?
— О, истинско си е. Но и митично. Факелът припламна и освети по-ярко стотици прашасали каменни плочи, подредени в спирала. В средата имаше огромна камбана, увиснала на въже, което се губеше в тъмата под тавана. Точно под камбаната бяха струпани на две купчини златни и сребърни монети.
— Не пипай парите — предупреди Леля Ог Гледай сега какво ще стане. Татко ми каза за тоя номер, забавно е.
Тя протегна ръка и съвсем лекичко чукна по камбаната, изтръгвайки тих звън.
Облак прах се изсипа от най-близката плоча Онова, което Казанунда бе сметнал за изваяни се надигна сковано. Беше въоръжен воин. Щом можа да седне, значи почти сигурно беше жив но съдейки по вида му, бе преминал от живота нап-раво към трупното вкочанясване, без изобщо да се отбие през смъртта.
Хлътналите му очи се втренчиха в Леля Ог.
— Е, кое проклето време е сега?
— Още не ти е дошло времето — отвърна тя.
— Че тогаз защо ти щукна да биеш камбаната? Не знам к’во ви става, ама последните двеста години май не съм мигнал заради скапаняци, дето бият камбаната. Я си вървете!
Воинът отново полегна.
— Туй са някакъв отдавнашен крал и бойците му — зашепна Леля, докато се отдалечаваха бързо.
— Чувала съм, че било вълшебен сън. Пратил им го един древен магьосник. Те трябвало да се събудят за последната битка, когато вълк изяде слънцето.
— Тези магьосници пушат много особени треви — отбеляза Казанунда.
— Може и тъй да е. Ела насам. Винаги завивай надясно.
— В кръг ли вървим?
— По спирала. Сега сме точно под Дългуча.
— А, не ми се вярва — възрази джуджето. — Слязохме в дупката под Дългуча… чакайте, чакайте значи сме на мястото, откъдето тръгнахме, но вече друго място?
Както виждам, започваш да схващаш хитрита. Следваха извивките на спиралата, която накрая ги отведе при нещо като врата. Тук въздухът се сгорещяваше. Страничните проходи мъждукаха в червено.
Два дебели камъка бяха долепени до скална тена, а върху тях бе поставен трети. Животински кожи закриваха първобитния вход и около тях се виеха облачета пара.
— Сложили са ги по едно и също време с Танцьорите — обясни нехайно Леля. — Тук дупката е отвесна и са имали нужда само от три камъка. Най-добре остави лоста и си събуй ботушите, ако има гвоздеи в тях.
— Тези ботуши са ушити от най-изкусния обущар в Анкх-Морпорк — похвали се Казанунда. — И някой ден ще му платя.
Леля дръпна настрана кожите.
Още изпарения блъвнаха отвътре.
Зад кожите имаше мрак, гъст и горещ като кипнал захарен сироп. Миришеше на съблекалня за лисугери. Казанунда вървеше след Леля Ог и усещаше присъствието на невидими фигури в смрадта, чуваше тишината след внезапно прекъснати разговори. В един миг му се стори, че зърна купа с нажежени до червено камъни, после сенчеста ръка изсипа пълен черпак върху тях, обвивайки ги в пара.
Повтаряше си, че няма как да са в Дългуча. Онова беше земен градеж, а тук сякаш имаше дълга шатра от кожи.
Не може да е и едното, и другото.
Установи, че се облива в пот.
Рехавата мъгла се завихряше и откри два факела, които само придаваха червеникав оттенък на чернилката. Светлината обаче стигаше, за да открои огромен силует, излегнал се до друга купа с нагрети камъни.
Фигурата вдигна глава и еленови рога раздви-жиха влажната лепкава жега.
— А, госпожа Ог…
Гласът приличаше на горещ шоколад.
— Ваше благородие — кимна Леля.
— Сигурно е прекалено да се надявам, че ще коленичиш?
— Тъй си е, ваша светлост — ухили се Леля.
— Знаеш ли, госпожо Ог, начинът, по който почиташ своя бог, би накарал и един атеист да позеленее от завист.
Тъмната фигура се прозя.
— Благодарско, ваша милост.
— Никой не танцува в моя чест. Нима и това не мога да поискам?
— Вие си знаете, ваше могъщество.
— И вие, вещиците, вече не вярвате в мен.
— Пак сте прав, ваша рогатост.
— Ах, моя мъничка госпожо Ог… Щом веднъж си слязла тук, как изобщо е могло да ти хрумне, че ще излезеш някога? — попита легналият.
— Хрумна ми, защото си нося желязо — изведнъж се изостри гласът й.
— Естествено нямаш никакво желязо, мъничка госпожо Ог. В това царство не може да проникне желязо.
— Нося си желязо, което прониква навсякъде — поправи го вещицата.
Бръкна в джоба на престилката си и извади подкова.
Казанунда чу как недостъпните за очите му елфи се заблъскаха от усилие да отскочат. Пак засъска пара, този път от преобърната купа с камъни.
— Махни го!
— Ще го отнеса, когато си отида — обеща Леля. Сега ме чуй. Тя пак се развилия. Трябва да я спреш. Всичко да си върви по реда. Няма да търпим отново Старите размирици.
— Защо пък да те послушам?
— Значи искаш тя пак да се сдобие с власт? Той изсумтя.
— Никога няма да властвате отново в света — увери го Леля. — Има твърде много музика. И твърде много желязо.
— Желязото ръждясва.
— Но не и желязото в главата. Кралят изпръхтя.
— Все пак… дори и то… някой ден…
— Някой ден — кимна Леля. — Готова съм и наздравица да вдигна за туй. Някой ден. Кой знае? Всеки има нужда от „някой ден“. Ама няма да е днес. Не ти ли е ясно? Затуй излез и уравновеси нещата. Иначе… ето какво ще сторя. Ще ги накарам да разкопаят Дългуча с железни лопати и те ще си кажат: „Я, някакви си древни насипи…“ После разни пенсионирани магьосници и лентяйстващи жреци ще разровят купчините, ще надраскат скучни книги за погребални традиции и подобни глупости и туй ще е още един железен гвоздей в твоя ковчег. И на мен мъничко ще ми е жал, Щото знаещ, че винаги си ми бил слабост. Ама имам хлапета, сещаш се, и те няма да се крият под стълбите, като се подплашат от гръмотевица. Няма да изнасят мляко за елфите и няма да бързат към дома, когато притъмнее. Преди да се върнем в проклетите стари времена, ще се погрижа да ти набият пироните.
Думите сякаш цепеха въздуха.
Фигурата се изправи, докато рогата не докоснаха тавана.
