летните нощи…
Самият вид на гората се промени. Тази беше стара дори по мерките на Ланкър. Истински бради от мъх висяха под разкривените ниски клони. Древни нападали листа припукваха, когато вещицата и джуджето профучаваха между дърветата. Някакво животно ги чу и побягна през гъсталака. Съдейки по силата на пращенето, имаше рога на главата си.
Леля остави метлата да спре постепенно.
— Ето ти го и Дългуча — посочи, отмествайки пищна папрат.
Казанунда надникна под лакътя й.
— Това ли е всичко? Стара погребална могила.
— Три стари погребални могили — уточни Леля. Той се взря по-внимателно в обраслата местност.
— Аха, различих ги. Две кръгли и една продълтаговата. Е, и?
Когато ги зърнах за пръв път отгоре — сподели Леля — тъй се разкикотих, че щях да падна от скапаната метла.
Последва една от онези паузи, дължащи се на бавно загряване. Джуджето умуваше над скрития смисъл в местната топография.
После ахна:
— Гръм да ме удари! Аз пък си мислех, че строителите на погребални могили и разни други масивни градежи са били сериозни друиди, а не… хора, дето драскат клозетна живопис с помощта на двеста хиляди тона пръст, образно казано.
— Май не ти отива да се смущаваш тъкмо от тия неща.
Леля беше готова да се закълне, че джуджето се изчерви под перуката си.
— Е, все пак е въпрос на стил — подчерта Казанунда. — И на изтънченост. Не е прилично да се разкрещиш: „Ей, аз си имам грамадански грездей!“
— Малко по-сложничко е — увери го Леля, като се запровира в храсталака. — Тук самият пейзаж крещи: „Ей, аз си имам грамадански грездей!“ Туй е джуджешка дума, нали?
— Да.
— Бива си я.
Казанунда се бореше с вкопчило се в дрехите му изтравниче.
— Есме нивгаш не идва насам — обади се Леля някъде отпред. — Разправя, че бездруго й втръсвало от народни песни, побити пръти за празничните танци и тям подобни, хич не понасяла самата природа да прави намеци. Е — добави тя, като се позамисли, — тук поначало не е място за жени. Мойто прабабче казваше, че в старите времена идвали мъже да изпълняват чудати ритуали, дето нито една жена не е виждала.
— Освен вашата прабаба, която се е криела храстите — подхвърли Казанунда.
Леля Ог спря като закована.
— Ти пък откъде научи?
— Госпожо Ог, да речем, че вече стигам до някои прозрения за жените от вашия род — обясни джуджето.
Тръните бяха поразръфали куртката му.
— Разказваше ми, че си основавали разни мъжкарски ложи, вмирисвали се като подмишницата на ковач, наливали се с шльокавица, подскачали около огъня с рога на главите и препикавали дърветата, щом им се приискало. Всичко било глезотия, ама аз винаги съм казвала, че мъжът трябва да си е мъж, ако ще и да се полигави малко. Ей, какво стана с перуката ти?
— Май е на някое дърво.
— А лоста носиш ли?
— Да, госпожо Ог.
— Ето, стигнахме.
Бяха в подножието на дългата могила. Три големи камъка с неправилна форма образуваха плитка пещера. Леля Ог се напъха под напречника в спарената и лъхаща на амоняк тъмнина.
— Да, оттук може — прецени тя. — Имаш ли кибрит?
Пламна огънче с дъх на сяра и освети плоска скала с грубо издялано изображение. В улеите беше втрита охра. Очертаваха фигура на кръглоок мъж с животинска кожа и рога.
В трепкащата светлина той сякаш затанцува.
Под него имаше издълбани руни. Някой разгадал ли ги е? — събуди се любопитството на Казанунда.
Леля Ог кимна.
— Написано е на стар огски диалект. Общо взеозначава „Имам си грамадански грездей“.
— Огски ли? — учуди се джуджето.
— Моят род отдавна обитава тия краища.
— Госпожо Ог, познанството с вас ми открива истинска съкровищница от житейски опит. — Всички го казват. Просто подпъхни лоста отдолу, бива ли? Открай време си търся повод да сляза там.
— А какво е това „там“?
— Ланкърските пещери. Чувала съм, че се разклонявали накъде ли не. Дори чак до Меден рудник. Уж трябвало да има вход и от замъка, ама тъй и не успях да го намеря. Важното е, че оттук се слиза в света на елфите.
— Нали Танцьорите били вход към света на елфите?
— Туй е другият свят на елфите.
— Мислех, че имат само един.
— За тоя хич не споменават.
— И вие искате да влезете?
— Да.
— Искате да намерите елфи?
— Правилно. Тук ли ще стърчиш цяла нощ или ще натиснеш с лоста най-сетне? — Леля го побутна заговорнически. — Да знаеш, долу има и злато.
— О, много съм ви благодарен — саркастично отвърна Казанунда. — Ето, минахме и на обиди между разумните видове. Само защото съм… малко ощетен вертикално, стигнахте и до подмятания за злато, така ли? Смятате джуджетата за куп всевъзможни апетити на два крака, нали? Ха! Леля въздъхна.
— Е, стига, де. Чуй какво ще ти река… Като приберем, ще ти изпека малко свестен джуджешки хляб. Какво ще кажеш?
Той се ухили невярващо.
— Истински джуджешки хляб ли?
— Ами да. Май още пазя рецептата, пък и доста седмици минаха, откакто не съм сменяла пясъка в сандъчето на котарака.34
— Е, добре тогава…
Казанунда пъхна края на лоста под скалата и натисна с цялата си джуджешка мощ. Камъкът му се опъна не повече от миг-два и се отмести нагоре Двамата зърнаха стъпала, покрити с пръст и корени.
Леля тръгна надолу, без да се озърне, но усети, че джуджето не я последва.
— Какво има пък сега?
— Никога не съм обичал тъмните затворени пространства.
— Какво?! Ами че ти си джудже.
— Само по рождение. Изнервям се обаче дори в затворен гардероб. При моите увлечения това е сериозно неудобство.
— Не се дръж глупаво. Аз не се боя.
— Това си важи само за вас.
— Виж какво… Ще опека хляба с повечко чакъл.
— О-ох… Ама че сте съблазнителка, госпожо Ог.
— И вземи факлите, в пещерите беше сухо и топло. Казанунда под-тичваше до Леля, за да остане в светлия кръг на запаления факел.
— Да не сте идвала и преди?
— Не, но знам пътя.
Скоро на Казанунда му олекна. В пещерите все пак е по-приятно, отколкото в гардеробите. Първо, не се
