— Не.
— Имаше един тип с червен нос и криви крака, той играеше Кралицата на Приказния народ или подобна особа и макар пак да си беше същият, внезапно… всичко ми се стори… всичко около мен изчезна, останаха само актьорите… и го имаше онзи хълм… Тоест, сигурно са били много способни, защото наистина повярвах… Май помня как по едно време някой ни помоли да ръкопляскаме… И всичко беше много странно, чуваше се пеене, беше прекрасно и… и…
— Ууук.
— После Библиотекарят ме фрасна — простодушно завърши Пондър.
— Защо?
— Най-добре е самият той да ви обясни.
— Ууук уук ийк. Ууук! Ууук!
— Кашляй, Джулия! Край на гуляя! — възкликна Ковчежникът.
— Не разбрах какво каза Библиотекарят — заяви Маграт.
— Ъ-ъ… Всички сме присъствали на проби между различните измерения — зае се да превежда Пондър. — Причинен от вярата. Представлението било последната дреболия, която отворила прохода. Наблизо сигурно е имало много крехка област на неустойчивост. Трудно е да се опише, но ако имате гумен лист и оловни тежести, бих могъл да ви покажа…
— Опитвате се да ми внушите, че онези… твари съществуват, защото хората вярват в тях?
— О, не. Допускам, че те и без това си съществуват. Но са тук, защото хората вярват в тях тук.
— Ууук.
— Библиотекарят побягнал и ни отнесъл. А те пуснали стрела по него.
— Иийк.
— Само го засърбяло.
— Ууук.
— Обикновено е кротък като агънце. Наистина!
— Ууук.
— Но не понася елфи. Миризмата им е сбъркана.
Ноздрите на Библиотекаря се разшириха.
Маграт не знаеше почти нищо за джунглите, но си представи човекоподобните по дърветата, които са надушили вонята на тигър. Не би им хрумнало да се възхищават на гладката козина или блестящите очи, защото твърде ясно виждат зъбите в устата.
— Да, би трябвало да е така. Джуджетата и троловете също ги мразят. Но не вярвам, че ги ненавиждат по-силно от мен.
— Не можете да се биете с всички — увери я Пондър. — Дойдоха на тълпи. Има и летящи. Биботекарят каза, че накарали хората да отнесат паднали дървета и разни други неща на хълма, за да повалят онези камъни. Нали ги знаете? Искали махнат камъните. Не знам с какво им пречат. — Видяхте ли вещици на Представлението? — попита Маграт.
— Вещици, вещици… — замънка Пондър.
— Непременно щяхте да ги забележите — добави Маграт. — Би трябвало да е имало една кльощава, която пронизва с поглед всички наоколо, и една ниска и пълна, която шумно чупи орехи и често се кикоти. И би трябвало да си говорят гръмогласно. Двете носят високи островърхи шапки.
— Не ми се вярва да съм ги виждал.
— Значи не са били там — отсъди Маграт. — Най-важното за вещицата е да се забелязва. — Замалко да добави, че никога не я е бивало в това, но се въздържа. — Аз отивам там.
— Имате нужда от цяла армия, госпожице. Всъщност още сега щяхте да загазите, ако Библиотекарят не се беше покатерил на дърветата.
— Но аз не разполагам с армия. Значи се налага да опитам сама, нали?
Този път Маграт успя да пришпори коня в галоп. Пондър я изпрати с поглед.
— Право да ти кажа, за всичко са виновни народните песни — сподели той с нощта.
— Ууук.
— Ще я убият, и още как.
— Ууук.
— Здрасти, господин Саксия, искам две халби змиорки, ако обичаш.
— Разбира се, може би такава е съдбата й или както там се наричаше.
— Ууук.
— Хилядолетна лапа и скариди. Пондър Стибънс придоби засрамен вид.
— Някой иска ли да тръгнем с нея?
— Ууук.
— Ау, гледай го какво направи с големия си часовник.
— Това „да“ ли беше?
— Ууук.
— Не питам теб, а него.
— Скок-подскок, ето го и нашето желе.
— Май може да се смята за „да“ — неохотно прецени Пондър.
— Ууук?
— Имам си чудесно ново елече.
— Само да не забравяме — подхвана Пондър, — че гробищата са претъпкани с хора, които са се втурвали напред храбро, но неразумно.
— Ууук.
— Какво каза той? — попита Ковчежникът, минаващ в момента през действителността на път за някое друго място.
— Според мен каза: „Бездруго гробищата се претъпкват рано или късно.“ Ох, да му се не види. Да вървим.
— О, да, о, да — подкрепи го Ковчежникът. — Пъхни пръстчета в ръкавичките, господин боцман!
— Уф, би ли млъкнал!
Маграт скочи от седлото и пусна коня.
Знаеше, че е близо до Танцьорите. В небето играеше пъстро сияние.
Как и се искаше да се прибере у дома…
Тук въздухът беше студен, прекалено студен лятна нощ. Маграт крачеше напред, а около нея снежинките се въртяха с ветреца и се стапяха в дъждовни капки.
Ридкъли се материализира в замъка и се вкопчи в една колона, докато си поеме дъх. След трансмиграцията пред очите му винаги подскачаха сини петънца.
Никой не му обърна внимание. В замъка цареше бъркотия.
Не всички се бяха разбягали по къщите си. През последните хилядолетия неведнъж армии бяха нахлували в Ланкър и представата за дебелите сигурни стени на замъка направо се бе вдълбала в народната памет. „Тичай в замъка.“ Затова в момента побираше почти цялото население на малката страна.
Ридкъли примига. Наоколо се щураха хора, на които пламенно говореше нисък младеж в хлабаво увиснала ризница и с ръка в превръзка през врата. Май само той се опитваше да овладее положението.
Щом се увери, че ще се задържи на краката си, Ридкъли го доближи.
— Какво става, млади… — Запъна се тъкмо когато Шон Ог го погледна. — Ах, тая лукава дяволица! — възкликна Ридкъли. — „Върви го вземи“, а? И аз налапах кукичката! Дори ако мога пак да направя номера, не знам къде бяхме!
— Господине? — учудено се обади Шон. Ридкъли тръсна глава.
— Та какво става все пак?
— Не знам! — завайка се Шон и аха да се раз плаче. — Като гледам, нападнаха ни елфи! Ама каквото и
