да чувам, не схващам! Някак са се промъкнали, докато е траело Представлението! Или е било иначе…
Ридкъли огледа уплашените суетящи се хора.
— А госпожица Маграт тръгна да се бие с тях сама!
— Коя е госпожица Маграт? — озадачи се Ридкъли.
— Тя ще става кралица! Младоженката! Не знаете ли? Маграт Чеснова!
Умът на Архиканцлера смилаше фактите само един по един.
— И защо е отпрашила?
— Те са пленили краля!
— А знаеш ли, че хванаха и Есме Вихронрав?
— Какво, и Баба Вихронрав ли?!
— Върнах се тук, за да я спася — обясни Ридкъли и проумя, че думите му прозвучаха или идиотски, или страхливо.
Шон обаче беше прекалено разстроен, за да забележи.
— Дано не са се захванали да съберат всички вещици. Щото трябва да спипат и мойто мамче, за да си попълнят колекцията.
— А, още не са ме сгащили — вметна Леля Ог зад гърба му.
— Мамо? Ти как влезе?
— На метла. Я изкарай хора с лъкове на покрива. Щом аз влязох оттам, може и други да ни навестят.
— Мамо, какво ще правим?
— Навсякъде се шматкат цели банди елфи — промърмори Леля, — а над Танцьорите се е разгоряло едно сияние…
— Трябва да ги нападнем! — развика се Казанунда — Да опитат хладната стомана!
— Ей, симпатяга е туй джудже! — похвали го Ридкъли. — Така те искам! Отивам да си взема арбалета!
— Твърде много са — сопна им се Леля.
— Мамо, Баба и госпожица Маграт са там — осведоми я Шон. — Госпожица Маграт май превъртя, навлече броня и отиде да се бие с всички тях!
— Но из хълмовете гъмжи от елфи — промълви Леля. — Двойна порция ад с десерт от още дяволи. Сигурна смърт.
— Смъртта поначало си е сигурна — напомни Ридкъли. — Поне туй не може да му се отрече на Смърт — можеш да разчиташ на него.
— Нямаме никакъв шанс — възрази Леля.
— Всъщност имаме поне един шанс — заинати се Ридкъли. — Не ги проумявам тия щуротии за континунунуумите, но от приказките на младия Стибънс излиза, че всичко трябва да се случи все някъде. Е, ясно ви е, че би могло да се случи и тук. Ако ще и шансът да е едно на милион, госпожо.
— А, бива — одобри Леля, — ама както аз го разбирам, на всеки Ридкъли, оцелял в бъркотията тая нощ, ще се паднат 999 999 умрели, нали?
— Вярно е, но хич не ми пука за всички ония скапаняци. Нека сами се погрижат за себе си. Така им се пада, като не ме канят на сватбите си.
— Какво?!
— А, нищо, нищо.
Шон направо подскачаше от крак на крак.
— Мамо, длъжни сме да се бием с тях!
— Я ги виж хората! — сряза го Леля Ог. — Вла-чат се като пребити кучета, подгизнали са знаят какво става! Туй не ти е армия!
— Мамо, мамо, мамо!
— Какво има пък сега?
— Ще ги надъхам, мамо! Тъй се прави, преди войските да влязат в битката! Чел съм книги! Изправяш се пред най-жалката сган, дръпващ им подходяща реч, надъхваш ги и се превръщат в страховита бойна сила!
— Да, като ги гледам, страх ме хваща, истина е.
— Не, ма мамо, те освирепяват!
Леля Ог отново огледа стотината ланкърски поданици. Хич не ги виждаше как ще се сбият с когото и да било.
— Шон, ти сериозно ли си проучил как се правят тия неща?
— Мамо, от пет години събирам всички броеве на „Лъкове и амуниции“ — укори я той.
— Е, опитай, щом се надяваш да успееш. Разтреперан от вълнение, Шон се качи на една маса. Извади меча си със здравата ръка и заудря с него по дъските, докато тълпата се смълча.
И той произнесе вдъхновяващо слово.
Съобщи, че техният крал е бил пленен, а евентуалната им кралица е тръгнала да го спасява. Напомни задълженията им като верноподаници. Изтъкна, че на други хора, които не присъстват, а се крият под леглата си вкъщи, след величавата победа ще им се прииска и те да са били тук, вместо под горепосочените легла… да, де, под леглата, дето ей сега ги спомена. Всъщност дори е по-добре, че са се събрали малцина, защото така ще се падне по-голям процент от славата на оцеляла глава, и, че в идните времена хората ще си спомнят този ден… каква ли дата сме днес… и гордо ще показват белезите си… Е, поне оцелелите гордо показват белезите си и вероятно ще бъдат черпени. Посъветва всички да подражават на ланкърската възвратно-постъпателна лисица, както и да стегнат сухожилията си, но оставяйки ги достатъчно гъвкави, за да движат ръцете и краката си. Всъщност сигурно е по-добре сега да ги поотпуснат, а да ги стегнат подходящо, когато му дойде времето. Натърти, че Ланкър очаква от всеки да изпълни дълга си. И… ъ-ъ… И… хъм… Моля ви… Леля Ог наруши спусналото се мълчание.
— Шон, те май обмислят словото ти. Защо не придружиш господин Магьосника и да му помогнеш с арбалета?
Тя кимна многозначително към стълбата.
Шон се поколеба, но не задълго. Забеляза искриците в очите на майка си.
Когато той излезе, Леля Ог се качи на същата маса.
— Чуйте сега какво е положението. Ако излезете навън, може и да ви се изпречат елфи. Но останете ли, непременно ще ви се изпреча аз. Признавам, елфите са по-страшнички от мен. Ама аз съм упорита.
Тъкачев нерешително вдигна ръка.
— Госпожо Ог…
— Кажи, Тъкачев.
— А по какво трябва да наподобяваме възвратно-постъпателната лисица?
Леля се почеса по ухото.
— Май си спомням. Задните й крака правят тъй, а в същото време предните правят ей тъй.
— Не, не, не! — възрази бакалинът Куорни. — Опашката й прави тъй, а краката — ей тъй.
— Туй не е възвратно-постъпателно движение а само обиколно — скастри го някой. — Ти май я бъркаш с кръглоопашатия оцелот.
Леля кимна.
— Е, значи се разбрахме.
— Чакайте, хич не съм убеден, че…
— Кажи, господин Куорни.
— Ох… Ами…
— Добре, много добре — обобщи Леля, щом зърна върналия се Шон. — Те тъкмо казваха, мойто момче, че словото ти ги е вдъхновило. Страхотно са се надъхали.
— Леле!
— И предполагам, че са готови да те последват чак отвъд портите адови.
Някой вдигна ръка.
— Госпожо Ог, и вие ли ще дойдете с нас?
— Ще се поразходя зад вас.
